Родих първото си дете първа сред приятелките си. Почти никой близък около мен още нямаше деца. Като всеки родител днес аз бях направила, разбира се, това, което се очаква: бях посещавала курс за бременност, редовно четях списания за бременни, бях прочела няколко книги за бременни… о, извинете, бременност, бременност, бременност, раждане, ами после какво правим, като се роди бебето? Е, после – всеки се спасява сам.
Така стоят нещата днес – вече ги няма сплотените общности, състоящи се от големи семейства с много разклонения, които живеят в близост едни до други, заедно със своите съседи и приятели на една ръка разстояние. В тези общности вероятно всичко, което бъдещите родители е трябвало да го знаят, са го учели още от детството си, гледайки модела на всички други родители около себе си. Днес сме глобализирани. Днес живеем и работим понякога на стотици километри от семейството си и от мястото, в което сме израсли. Днешните баби и дядовци често работят. Общността не е това, което е била, нито пък семейството. Като повечето бременни аз прекарах практически целите
девет месеца в блажено съзерцание на пъпа си
на върха на растящия корем с мисли за бременност и раждане. Обаче също като повечето бременни, пропуснах нещо много съществено – бременността е девет месеца, раждането – едва един ден. А с новото си бебе човек прекарва години след това! Години, за които никой не ти казва какво да правиш с него. (Тоест – всеки иска да каже и даже напълно непознати хора, случайно срещнати на улицата, имат твърдо и компетентно мнение как точно да си гледаш детето, даже те да нямат такова; не за това говоря обаче).
Когато родих, нямах особени колебания, че ще се справя (увереността в способностите на собствената персона е нещо фантастично, наистина!) Имам бебе, гледам бебе. Чудо голямо, толкова хора са го правили преди мен, не може да е толкова сложно. С бабите бях провела предварителен разговор, който може да бъде синтезиран до „тук се слуша мойта дума, аз съм капитан, бум!”, така че те тактично мълчаха отстрани и не напираха със съвети. За разлика от тях, в педиатъра се вслушвах безпрекословно. Кърмене на три часа? На три часа. Нощем никакво ядене? Значи ще се научи да пие вода. Какво да ви кажа, понякога съм послушна… за съжаление, невинаги това се случва, когато трябва (тук майка ми сигурно не може да спре да кима утвърдително).
Имах най-разнообразни препятствия в първите месеци с новото си бебе – въпреки това, понеже по натура не съм свръхемоционална и лесновпечатляваща се, приемах, че е нещо нормално. Кърмех на три часа и ми беше жал, че бебето реве, реве, и тъкмо най-сетне дойде време за кърмене, то посуче и заспи от умора; аз самата като един същи сомнамбул нощем полузаспала сядах в леглото, нагласях се за кърмене, за да установя, че нямам бебе в ръцете, а то все още спи в неговото легло; разходките навън бяха затруднени, защото имах стриктни указания да доизцеждам след всяко кърмене, за да „не спре кърмата, въпреки че то или имаш, или нямаш”. Месец и половина след раждането се видя, че не наддава добре (каква изненада при кърмене под час и със режим, но пък с даване на вода и биберон, вместо хранене, когато е гладна и колкото иска…) и трябваше да дохранвам.
Това беше първият малък бунт срещу педиатъра,
защото настоях да дохранвам с изцедена кърма, вместо с изкуствено мляко – за мен нещо съвършено логично, така или иначе я събирах чинно и я имах, защо да не я дам?! Това ми се видя много по-правилно и реших да се вслушам в себе си. Денят се превърна в безкраен низ от кърмене, изцеждане, шишета и почти нищо друго. Такива неща. И сигурно даже съм била доста права, че всички правят така. Което обаче не значи, че всички сме правили нещо по по-добрия или по-лесния начин.
Увереността ми, че всичко ми е както се полага, започна да се пропуква, когато трябваше в някакви бясно кратки срокове да приуча дъщеря си да яде един куп други неща. Аз мислех, че е още малка. Майка ми ме подкрепи. Този път имах и допълнителен късмет: намерих книга с простото име „Книга за кърменето”. В нея прочетох семпло обяснени куп неща за кърменето, които ме накараха да се плесна по челото, толкова логично и просто звучаха. Реших да пробвам да променя някои неща.
Започнах да кърмя бебето тогава, когато то ми покажеше, че е гладно. Започнах да я храня отново нощем, вместо да се борим с шишета с вода. Когато започнаха да я мъчат никнещи зъби, по средата на нощта я взимах в леглото при нас, вместо да седя да я кърмя и после пак да я връщам в креватчето й; по-късно изобщо започнах да я слагам да спи при нас от самото лягане. Кърменето на поискване ни помогна и на двете: на мен – да прекъсна изключително досадния и времеемък цикъл на кърмене-дохранване-доизцеждане-изваряване на пособия, а на нея – да се храни тогава, когато тя иска, а не когато часовникът каже. С известно опасение чаках да видя какво ще се случи с кърмата ми… ами, нищичко. Продължи да бъде в напълно достатъчни количества и не спря още много време.
Съвместният сън пък много, много облекчи нощите ни. Да, бебето се будеше да яде, понякога по веднъж-два пъти, друг път по-често; приемам обаче, че щом има хора на по 30-40 години, които редовно стават да ядат нощем, не е честно да лишавам едно бебе от същото. И предвид, че нощното кърмене беше много улеснено от това, че спим в едно легло и никой не се разбуждаше напълно, всичко беше песен.
Тези две неща ми помогнаха да преосмисля много други аспекти на родителството.
Никога не съм вярвала в не-гушкането и не-носенето на ръце „за да не се разглези”,
защото аз самата съм гушкана на воля от майка си и намирам майчината прегръдка за нещо много важно и благотворно. Но сега имах нови крила: можех да експериментирам с отглеждането на детето си, като вместо „така се прави” следвах сигналите, които то ми показваше.
Огромно облекчение беше да открия, че да гледаш бебе е всъщност нещо суперприятно и много лесно. И защо не? В крайна сметка, ако не беше така, човешкият род отдавна да се е затрил. Чувствах се все едно съм открила топлата вода, буквално. Не можех да се начудя колко внезапно по-лесно е всичко и колко по-приятно е да се гледа бебе, когато се вслушва човек в него. Бях първооткривател на страхотна идея. После с доста голяма изненада разбрах, че някой друг е открил моята топла вода и тя даже си има име: привързано родителство. Нареклият го така е американски лекар, д-р Сиърс, който заедно с жена си е отгледал осем деца по този начин. По-късно разбрах, че някой е открил и разпространил тези идеи далеч преди д-р Сиърс: Ла Лече Лига, доброволческа организация, чиято мисия и цел е да помага с информация и подкрепа за кърмене на майки по цял свят още от 1956 г. Част от философията на ЛЛЛ включва освен кърмене, отглеждането на детето с внимание и грижа, с неагресивни възпитателни техники и с добра комуникация – вслушване в него.
А още по-късно си дадох сметка, че всъщност единственият възможен първооткривател на тоя тип родителство е цялото човечество. Хилядолетия наред бебетата са се отглеждали в непосредствена близост до родителите си, а нуждите им са били чувани и зачитани. Предполагам, че големите промени в това отношение са дошли, когато
хората са започнали да четат книги как да си гледат децата, вместо да се вслушат в тях
Разбира се, с малко бебе е едно, с подрастващо малко дете – друго, с дете в пред-юношеска възраст – трето…и дотук съм стигнала, след още няколко години ще мога да добавя и за дете в юношеска възраст. При всички положения не мога да отрека, че след първата година, когато вече от бебе става дете, нещата започват да се променят. И родителят расте заедно с детето си. Невинаги всичко е толкова лесно, колкото звучи, защото ако наистина приемем буквално, че всичко, от което детето се нуждае, е да бъде чуто, то по цял ден ще яде шоколад със сладолед, седнало пред телевизора с анимации (което пък също е окей за кратки периоди от време). Но здравият разум и повишеното внимание към детето – именно към неговите нужди и желания, а не към това, което ние си мислим, че то иска – много помага.
Добре въоръжена с наученото от първото дете, отбелязвам, че гледането на второто е неизмеримо по-лесно и – извинявай, първородно мое – приятно, просто защото съм лишена от всички онези съмнения и притеснения, защото мога да приема, че макар да няма още метър на височина, е малка личност, която има права, нужди и желания. Това, което установих за родителството близо до детето е, че няма строги правила. Само по себе си това е голямо облекчение – да знаеш, че няма единствен верен начин. Нещата, които са важни, но не са задължителни, са с бебето да се установи възможно най-ранна връзка – в идеалния случай още веднага след раждането и то да бъде минимално отделяно от майка си.
Съвместният сън е от значение – не непременно в едно легло, но да речем, на една ръка разстояние. Той освен от чисто практическа гледна точка за по-лесен сън, има друга много важна функция: проучвания показват, че децата, особено в ранна възраст през първата година, синхронизират сърдечния си ритъм, дишането си и циклите на сън с тези на възрастните и така растат по-здрави. Научната причина е страхотно оправдание човек да гушка топло заспало дете в прегръдките си.
Важно е и кърменето – на поискване, т.нар.
изключително кърмене в първата половин година
С кърменето майката задоволява огромен куп неотложни нужди на бебето – топлина, сигурност, човешки контакт, познат сърдечен ритъм, глас и мирис, храна, емоционална стабилност, сума важни за здравето неща… Което обаче не значи, че ако майката не кърми, не може да е привързан родител, напротив – познавам такива. И все пак, ако жената иска да кърми бебето, но има трудности – да потърси помощ навреме е от особено значение. Защото за бебето първи и единствен избор би бил да суче от майка си. То е създадено така и ако имаше поборници за правата на бебето, а не само на човека, щяха да се борят за това (всъщност в Джакарта правителството се опита да направи точно това със закон, търсещ отговорност от майки, които отказват да кърмят без медицинска или друга основателна причина). През първите шест месеца бебето е само на кърма, после започва да яде и други храни, допълващи кърменето. Но всъщност горна граница няма. Няма причина бебето да бъде отбито на година, ако нито то, нито майка му са готови за това. Или на две. Или на три. Тук затаете дъх: или на пет.
Допреди няколко десетилетия (мислете за 60-70 години назад) кърменето до две-три години и повече е било нормата. Не просто нормално, а нормата. Всъщност най-много истории се срещат за пет- и шестгодишни деца, носещи си трикракото столче до майка си, за да посучат или молещи я да им нацеди малко кърма на филия, че да не си прекъсват играта. Това продължава да е нещо нормално в много други страни, голяма част от които – развити и индустриализирани. И започва отново да става нормално тук, което е чудесно. Това не означава, че всеки, който иска да бъде един привързан родител, близо до детето си, трябва да кърми до шест години (всъщност повечето деца се отбиват самостоятелно между 2,5 и 4,5 години) –
кърменето, както и майчинството, е танц за двама
Кърменето е важна част от здравословното развитие на детето – както в първите месеци, така и в последващите, и се препоръчва от СЗО и педиатричните асоциации в света да продължи до две и повече години, ако майката и бебето желаят. Психологически изследвания също потвърждават емоционалните и психически ползи за детето не само от кърмене, но и кърмене поне до две години, в идеалния случай, докато детето израсте нуждите си. Ако краят на кърменето настъпва, преди детето да е готово, т.е. по инициатива на майката, важното е отново той да бъде с внимание, с грижа към детето и нуждите му, за да може да приключи с минимален стрес и в него, както и в майката, да останат само положителни емоции.
С това в личен план аз всъщност нямах проблем – веднъж, щом се уверих, че за доста неща детето ми знае не по-зле от мен от какво се нуждае, и реших, че мога да му се доверя, същото се отнасяше и за кърменето. След време тя тръгна на ясла, аз се върнах на работа, после детето тръгна и на градина (не вдигайте вежди!) и по това време вече почти не търсеше да суче, освен за приспиване вечер. После взе да прескача, после съвсем спря да ме търси. И всичко премина толкова плавно и между другото, че даже ми трябваха няколко дни, за да се замисля и да се сетя, че детето ми всъщност вече се е отбило.
Тези и още някои други неща – носенето на бебето близо до тялото на възрастния често и по много, методите за налагане на дисциплина, сред които шамарите не са включени, са в основите на т.нар. привързано родителство. Въпреки че съм един от хората, които въведоха това словосъчетание на български, понякога си давам сметка, че може би звучи като връзване и прекомерно обвързване. Но обичайно то не е – не повече от другите начини, по които хората гледат деца. Това, което го отличава, е, че с малко практика често е по-лесно, защото човек се води и по вътрешен усет и инстинкти; че по-лесно изгражда независими и завършени личности, защото като деца нуждите им са били посрещнати и задоволени. И не стават по-разглезени, освен ако човек не го цели, защото да се водиш по нуждите на детето, не значи да го глезиш безогледно. Но повече прегръдки и повече похвали не вредят никому.
0 Коментара