„Казвам се А. и кърмих дъщеря си 3 години и малко.“ Вероятно трябва да има кръжец на анонимните кърмачки, тъй както има анонимни алкохолици. Представянето в него би звучало приблизително така. Цивилизованият свят е крайно консервативно място – знам със сигурност, че за една част от него такива като мен са психологическо отклонение (и нанасят поражения на децата си, о, ужас!), въпреки че ги слагат на корицата на Time. Те там традиционно слагат и убийци и диктатори, нали.
Но знаете ли какво казват същите тези алкохолици? „Няма никакво значение колко време си пил. Има значение кога си разбрал как стоят нещата.“ Същото е и с родителството – и то, подобно на злоупотребата с алкохол, носи всички признаци на временно умопомрачение.
Няма значение кога си разбрал как стоят нещата – има значение дали си решил да ги промениш. Да теглиш една майна на Спок, Перну, бабите, педиатъра, майките с колички от площадката, бг-мамите и всички лидери на мнение, които те убеждават колко практично би било да послушаш съветите им, колко деца са отгледали те, колко са прави, докато тихомълком те действат с „методите“ си. НЕ СА.
Правите сте единствено ти и твоето дете. Понякога хич не е лесно да си прав.
Теорията за attached parenting е формулирана още в началото на 50-те години (продажбите на адаптирани млека растат, расте и броят работещи майки в САЩ), но става популярна чрез книгите на Уилям Сиърс, общо над 30 на брой. Децата му са 8. Гледани са, казва той, от него и съпругата му Марта в съзвучие с тези принципи. Предполагам, са станали осем крайно различни по характер мъже и жени. Ще ви кажа какво не ми харесва в цялата работа. Сиърс, първо, е лекар, второ, е мъж, и трето – изкарва добри парици от цялата патардия.
Модерните нюейдж родителки може и да имат нужда от такъв гуру,
но за мен – не, благодаря. Не ми допада и начинът, по който се е изродило популярното схващане за „привързано“ – наричано понякога и „естествено“ родителство. То се представя като някакъв пакет от услуги, предлаган от телекомуникационна компания. Ако кърмиш, носиш в слинг, спиш с бебето, ползваш многократни пелени и практикуваш ЕБХ, лекуваш с хомеопатия, не ваксинираш, храниш само със здравословни домашни пюрета и т.н. (променете според локалната мода) – значи си привързан и страхотен родител.
Божичко, като си помисля, не я носих, ползвах си ортодоксалната количка. Не ми беше удобно да я мъкна ни в слинг, нито в кенгуру, макар че на ръце е прекарала хиляди часове; ползвах така удобните памперси, докато не започна сама да сяда на тоалетната; има (почти) всички ваксини и не лекувам с хомеопатия, просто защото не я лекувам никак – тя си се оправя общо взето сама, когато се случи да се разболее… Похапвала е пюрета от бурканчета, и то доста; и шоколад яде от 2-годишна, а със сладоледа злоупотребява, точно както и аз на нейните години – двоен ужас!
От всичките по-горе съм отбелязала с ченгелче само кърменето, съвместното спане и откликването на нуждите – но пък те продължиха с години, някои продължават и днес. Това какъв родител ме прави? Своенравен и податлив на емоционален шантаж, ето какъв. Също – опитващ да вложи малко мозък и индивидуален подход, вместо папагалски да повтаря и прилага заучени схеми.
Винаги са ми били чудни жените, които сипят елейни слова по адрес на бременността, раждането, бебетата и децата. Бременността ми беше ужасяваща. При раждането едва не пукнах. Видях бебето си за пръв път чак на 3-ия ден и мисълта ми беше „това за какво ми е и какво да го правя сега“. Никакъв помен от майчински инстинкт или привързаност. Само някаква смътна представа, че се очаква да го сложа на гърдите си. После минах симптомите на среднотежка следродителна депресия, което означава, че избухвах в неконтролируеми плачове по всяко време на денонощието и копнеех да затворя бебето в гардероба (особено нощем).
Педиатърката смяташе, че трябва да храня в 7, 10, 13, 16, 19, 22. Или нещо подобно. Майка ми смяташе същото. Изгоних я на втората седмица, на втория месец счупих с шут стъклото на педиатрията – не че се гордея с тази своя постъпка – и повиках консултантка по кърмене, Господ здраве да й дава.
На този етап вече бях забелязала няколко важни неща: че бебетата са твърде малки, за да спят в огромни, празни детски легла; вместо това пасват далеч по-добре като размер и форма в скута на майка си или баща си. Че могат да висят на гърдите ти 24/7. И че това е горе-долу единственият начин да ги накараш да млъкнат. Моята дъщеря имаше гласовите данни на оперна певица още преди да достигне 3 килограма. Какъв избор ми оставаше? Да я оставя да плаче, защото в ръцете ми „ще се разглези“?
Съпротивата срещу нормите, които те облъчват отвсякъде, обаче не е толкова просто нещо. Бяха минали цели 4.5 месеца – месеци на изтощение и блъскане в стените от недоспиване, когато я прехвърлих окончателно на семейната спалня. Тогава за пръв път след раждането заспах спокойно. Това беше и моментът на окончателното ми „покръстване“ в правилата на родителството без часовници, авторитети и табута.
Горе-долу това беше и срокът, който приятели и познати от предишния ми работохолично-купонджийски живот, бяха определили да бъда майка на пълен работен ден. Е, донякъде познаха – това беше срокът, в който не ми се получи. Малко повече конформизъм – и щях да се върна при тях вероятно завинаги. Но не стана така. За пръв път се разделих за няколко часа с дъщеря си, когато беше на година и половина. За пръв път прекарахме нощта разделени (в различни държави, всъщност) – когато беше на 3 и половина, няколко месеца след като се беше отбила по собствено желание.
В привързаното родителство няма нищо героично.
В известен смисъл то е най-безотговорното, най-мързеливото, най-детинското възможно родителство. Най-„отвързаното“, обратно на името си. Правиш каквото си щеш. Каквото ти диктува сърцето, а не каквото пише в книгите. Изграждаш емоционална връзка, вместо да миеш пода и да готвиш вечеря. Понякога е чудесно. Друг път ти идва да си плюеш на петите и никога да не се обърнеш назад.
Подкрепата е ценна, особено в моментите от втория вид. Ако приятелките ти споделят твоите възгледи, е добре. Ако бащата ги споделя – още по-добре. Има някаква преведена литература на български, може би дори самият Сиърс вече. Но оставам скептична към формулите от учебниците, когато се касае за интимни отношения – каквито безспорно са тези между родител и дете. Да медикализираш и постулираш връзката майка-бебе е все едно да разчиташ на списание „Космополитън“, за да сложиш в ред сексуалния си живот.
Освен това, всякакви крайности ме хвърлят в истерия. Никой не е умрял от един парацетамол, още по-малко от три сладоледа. Няма рецепта за това как да бъдеш добър родител, независимо колко си „привързан“, защото никой няма генна карта на твоето дете. Така че опитваме да я разчертаем, доколкото ни позволява знанието един за друг, придобито в безкрайните часове гушкане и липса на членоразделни разговори.
Дали ми се получава? Трудно е да се прецени. Дъщеря ми често е точно същият неуправляем изрод, който ти идва да удушиш, както и гледаните „по калъп“ дечица край нея. Понякога ми се струва, че е далеч по-завършен изрод – свободата ражда чудовища. На този етап почти съм я спасила от розовите роклички с пайети, купищата китайска пластмаса, зрънчото и нецензурния речник в кварталната детска градина. Но от шоколада, плюшените животни и тръшкането „да купим нещо“ – не съм. В крайна сметка, да не бъдем максималисти: „привързано родителство“ понякога означава просто да избереш възможните варианти за спасение.
0 Коментара