Почтена жена, сериозна жена, правилна жена… Мъжки фантазии на търкалета!
Докато мислех оня ден какво да напиша на тази тема, забелязах, че из офиса ми щъкат мравки. Направили си бяха пътечка от стена до стена, по която неуморно пренасяха разни неща. Не знам точно какво, защото не държа никаква храна там, но мравчена им работа…
Първата ми мисъл беше да изтичам за флакон „Райд“, да напръскам тази активност открай докрай и така да се отърва от членестоногите. Още повече че предстоеше дълъг уикенд и нямаше да има нужда да дишам отровата, преди да е изветряла от помещението. После се засрамих от себе си. Откога съм станал толкова „цивилизован“, че при всеки непредвиден контакт с природата гледам да я затрия с инсектициди? В края на краищата, тези мравки не ме заплашваха с нищо. Те си вършеха тяхната работа, аз моята. Нито вдигаха шум, нито настояваха аз да им пазя тишина.
Затова приех будистката позиция на уважение и към най-малките членове на заобикалящия ни свят. Оставих мравките на мира, и няколко дни по-късно те изчезнаха от само себе си.
Не искам с това да кажа, че си представям идеалната жена като малка, непретенциозна и безукорно работлива буболечка, която мъжът понася в дома си в името на вселенското равновесие. Ха-ха, не! Но покрай мравчения инцидент ме налегнаха някакви трансценентални мисли за човешките взаимоотношения. Да речем: колко е важно да можеш да надвиеш на собствения си масраф и
да приемеш другия напълно и безусловно,
а не да го вкарваш в калъпа на идеята си за него. Или за нея.
Не е много оригинално, знам. Ама най-голямата грешка, която съм правил с жена, е била да очаквам, че тя ще ме обича по точно определен начин. Да прави (или да не прави) неща, които се въртят в главата ми, при това, без да я подсещам. Ние, мъжете, имаме малко мързелива представа за това как трябва да върви светът. Дай ни да цепим и режем с размах. Рядко си правим труда да се вглеждаме в нюансите и още по-рядко ги вземаме предвид в отношенията си. Затова пък, когато другите не се досещат за скритите ни мисли, се чувстваме разочаровани и засегнати. Отново и отново.
И го показваме с агресия.
Първосигнално посягаме към арсенала с различните отрови.
Не казвам, че в една връзка непременно е лошо да има очаквания, или че мъжът трябва да е безсловесен роб на някоя манипулативна жена (обратното впрочем е по-често явление). Но когато очакванията се превърнат във фетиш, по-важен от самата връзка, нещата отиват на зле. Ще ви разкажа две истории.
Имам позната от Източна Европа, която се омъжи в САЩ за богат човек, издигнал се до уважаван бизнесмен „от редиците на работническо-селската класа“, както биха го окачествили у нас преди двайсетина години. Нека я наречем Ева, а него – Марк. Родителите му са италиански имигранти, отгледани по определен начин, и той въпреки финансовия си успех и широки контакти има силно патриархални очаквания спрямо съпругата си.Примерно, че тя трябва да си стои вкъщи, а той да прави пари и да се грижи за нея. Иначе – кеф ти къща на хълм над океана, кеф ти луксозни коли, кеф ти ваканции в „Ритц Карлтън“ във Флоренция или на Бахамите.
След първоначалното опиянение обаче животът с Марк започна да дразни Ева. Друга жена може би щеше да се чувства напълно щастлива в подобна зависима позиция, не знам. Какво не й харесва ли? Ами на Ева й е трудно
да има живот извън това, което ТОЙ смята за нормално и уместно.
Когато тя прави нещо самостоятелно или иска да се види с хора извън неговия кръг, възниква конфликт.
Не че Марк не прави съвсем нищо по въпроса. Той се опитва рационално да разбере какво точно не е наред, ама не успява. Нещата, с които си закърмен от малък, понякога са по-силни от всякакви прогресивни идеи. Всеки път, когато й направи „отстъпката“ да я остави да пътува сама до родината си например, иска тя да му е благодарна до гроб. Това само води до продължаващи конфликти. Тя се чувства все по-ограничена, той става все по-ревнив и недоверчив.
Нещата се развиха непредвидено, след като той реши да се „разтовари“ от напрежението на семейния живот, като си вземе компаньонка. Сай¬тове за това има много. Примерно SugarDaddy.com или MillionaireMatch.com. Отиваш там и се свързваш с някоя метреса – обикновено младо мо-миче на 21-25 години, което има нужда (и желание) да бъде издържано финансово, включително с пари за жилище, дрехи, образование. В отплата мъжът получава компания и секс и дори нещо, което минава за привързаност.
Наречете го любов по сметка в най-чист вариант.
Младите жени там искат определено отношение, което надминава рамките на стандартната неулична проституция (т. нар. ескорти). Те дават илюзията на мъжа, че е желан и обичан, а не че им плаща за полов акт след полов акт. Проституцията е студена, докато „захарните татковци“ и техните момичета са по идея обвързани от взаимно чувство. Макар и платено, макар и подчинението да е напълно еднопосочно. Държанките създават чувство за комфорт у държащия ги мъж, защото очакванията и ролите са ясно разпределени. Няма несигурност, няма несподелени очаквания. Който плаща, поръчва музиката. Поне така го обясни Марк, когато Ева го залови в деянието и го изхвърли от дома им. (Как? Ами чрез лаптопа му, небрежно оставен включен към електронната му поща.)
Да не ви отегчавам с всички подробности, но 9 месеца по- късно тя го прие обратно. Най- вече защото нямаше къде да отиде, ако настояваше за развод, щеше да остане на улицата без пари и без да е завършила образованието си. Понеже като истински бизнесмен, Марк няма никаква собственост, записана на свое име – всичко е „фирмено“ Тя щеше да получи половината от нищо. Но Ева не му е простила, този брак няма да продължи още дълго, по-вярвайте ми, защото любовта умира само веднъж.
Втората история е за друга моя позната, от смесен ирландско-китайски брак, да я наречем Маргарет. Тя също се опари от уж „мъжа на живота си“, който не можа да надмогне собствените си ограничени очаквания за жените. Той е агент на „Сикрет сървис“ – хората, които охраняват президента и преследват фалшификаторите на пари в САЩ. Мъжкар, та дрънка. Ухажваше я невероятно упорито три години и тя беше много влюбена в него. Работата му го държеше в Хавай, което, ще кажете, е райско място. Тя прелиташе дотам от Лос Анджелис всеки уикенд и нещата вървяха към сватба. Да, но Маргарет започна да се разочарова от връзката, защото той искаше тя да го следва където й да го пратят. Следващата стъпка в кариерата за него беше дъждовният Сиатъл. По същото време за нея се появи възможност да следва право във Вашингтон. Тя го попита дали може да поиска трансфер в столицата,
той отговори:„Мога, но няма да го направя“
Искаше да й покаже, че няма току-тъй да промени кариерата си заради нея, за да не изглежда слаб. Не че имаше нещо толкова против да се премести във Вашингтон, но очакваше, че той ще решава тези неща, а няма да следва нейните „прищявки“ Или не че тя принципно не би отишла в Сиатъл с него. Но важната подробност на съвместния живот – способността да взимаш съвместни решения – отсъстваше. Той имаше очаквания към нея, които се оказаха непреодолимо психологическо препятствие за него. Така нещата между двамата се разсъхнаха. Маргарет ми каза наскоро: „Ако сега се държи така, как ли ще бъде после“?
Съгласих се, чекогато феромоните изветреят, пълното приемане на другия остава най-важният фактор за една връзка. Когато любовта е все още влюбване, всички са толерантни и отворени, всеприемащи и всепрощаващи. Тогава е лесно. Трудното е после. Оня ден видях, че Маргарет е махнала статуса си „във връзка“ (in relationship) от профила си във Фейсбук и се води „необвързана“ (single). За непосветените ще кажа, че на днешно време този онлайн жест е като да хвърлиш брачната халка или годежния пръстен в действителния живот. А понеже Ева вътрешно не е простила намъжа си, тя не е сложила „омъжена“ (married) като статус (но не е и single, защото не търси непременно да накаже изневярата с изневяра).
Марк въобще няма идея, че тя е във Фейсбук,
защото Ева смята, че не би го разбрал и само ще се изпокарат. Той е доволен да е вкъщи, но пък още се цупи зверски, когато тя иска да излезе с приятелки – без него.
И двете истории ги знам от засегнатите жени, а не от техните настоящи или бивши половинки. Сигурно мъжете биха ми представили нещата в друга светлина. Въпросът тук не е в нюансите, а в това дали наистина можем да приемем някого напълно, без това да ни яде отвътре и без да се чувстваме като че ли сме направили страхотна жертва, искаща доживотна преданост.
Идеята за толерантност и отвореност във връзката ми харесва принципно и съм се зарекъл да се опитвам да я следвам доколкото мога в собствените си отношения с нежния пол. При това въпреки емоциите, които винаги се изпречват на пътя на смиреността. Само се надявам, че като награда през следващия си живот няма да се преродя в мъничка работлива мравка. Виж, да съм жена ще ми е интересно.
0 Коментара