Снимки МОМЧИЛ ХРИСТОВ
Когато Ани Цолова слезе от екран, за да посвети няколко месеца на сина си Калоян, липсата й наистина се усети. Когато в началото на месеца се върна обратно, всички забелязаха промяната. Ани е човекът, заради когото в сутрешния блок на Би Ти Ви освен абстрактна политика има и истински човешки истории, които тя разказва със същата страст, с която колегата й Бареков разгол- ва идейните криволичения на депутатите. Тя си е такава – пали се лесно, пре¬следва темите с жар и не мирясва до окончателната победа на справедливостта.
Впрочем, това са световните стандарти на качествената журналистика, които Ани гарнира с острото си чувство за хумор и размекваща краката усмивка.
Добре дошла обратно на екран! Отдавна ли се готвиш да се върнеш на работа? Откога гледаш новини и сутрешни блокове?
Отдавна гледам и двата блока – и на Би Ти Ви, и на Нова телевизия.
Кой е по-добър?
Голямо надцакване пада. Не може при сериозна конкуренция за 2 часа и половина да държиш винаги идеално ниво. Има приливи и отливи. Но лятната схема с гост-водещия по Би Ти Ви наистина беше интересна.
Сигурно започна да ти липсва работата?
Още не. Когато стоях и гледах като зрител, сеслучваше да се ядосвам – защо не го направиха така, а не иначе. Аз ако бях… Понякога ми ставаше носталгично за планьорките и колегите, но сериозна липса нямаше. Признавам си. Аз съм психопат на тема работа и като захапя, го правя до дупка, но сега ми липсва детето, защото не е до мен. За първи път се разделихме, когато беше на 8 месеца и аз отсъствах 10 дни – отидох в командировка в Швеция. Звънях по пет пъти на ден, за да разбера спал ли е, ял ли е, кихнал ли е, весел ли е. Както казва съпругът ми Васил -„майка“ е диагноза.
Значи си майка-орлица.
В момента се тествам, защото Калоян проходи и аз се сдържам да ахкам и охкам при всяко падане. Оставям го да се оправясам и да добие чувство за самосъхранение. Значи не съм свръхпротективна. Но съм много привързана към него.
Като майка имаш ли нов поглед върху предаването? Сигурно темите, които те вълнуват, са различни.
Нещата, които в момента лично ме вълнуват, едва ли мога да ги вкарам като тема в предаването. Но аз продължавам да се вълнувам от политика.
Защо настъпи бейби-бум?
Хората се успокоиха. Аз съм типичният случай. Ако трябваше да следвам примера на родителите си, щях да родя на 20-25 години. Но тогава тази мисъл ме ужасяваше. После започна финансова криза, после започнах много да работя и все отлагах.Аз родих на 33, което по родните стандарти е късно майчинство. Може би вече е късно за второ дете. След мен в следващата половин година родиха още 5 колежки. Явно по едно и също време решихме, че сме готови, че можем да оставим работата си за известно време, че няма да има изненади. Но след като родих Калоян, имах моменти, когато съжалявах, че толкова късно съм го направила, чудех се защо съм се лишавала от тази радост толкова дълго време. Но ако беше по-рано, нямаше да е точно Калоян, щеше да е друг. Моето гардже е най-хубаво.
Как се съчетава майчинството с телевизионната журналистика?
Това е една от малкото професии, които не можеш да работиш, докато си бременна.
Защо?
Аз например в 6-ия месец спрях да ходя на работа, понеже получих леки контракции. Много стреснах работодателите си, защото им се обадих и им казах, че лекарят ми е забранил да ходя на работа. А уж карах спокойна бременност – пазех се, бягах от теми, които да ме изкарат от равновесие. Но все пак успях 3 пъти да побеснея. Първият случай беше, когато жителите на един квартал в Русе отказаха да приемат децата от Могилино. Вече бях бременна, макар и никой да не знаеше, и бях буквално освирепялапри обясненията на русенци, че се страхуват, че тези болни деца ще навредят на психиката на техните здрави деца. Страшно е да родиш болно дете, но страшно е също да родиш здраво дете и да го направиш мразещо различните.
Но и без този сигнал на тялото ми, аз си давах сметка, че ще трябва в един момент да се махна от екран, защото пуфтенето по телевизията не е приятно. Ко¬гато искаш да разкажеш нещо на хората, а те само гледат колко е огромен коремът ти и как не мо¬жеш да си намериш място – не е весела гледка.
Сигурно не е приятно и цялото медийно внимание към корема ти, детето, напълняването, отслабването, кърменето…
Точно така. Това са интимни неща и не искам да ги правя публични. Колегите от сутрешния блок искаха да ми дойдат на гости два месеца след като родих, за да ни снимат с Калоян. Аз отказах. Не криех детето, но не разбирам защо трябва да го показвам на всяка цена и веднага. Работата ми е такава обаче, че това няма как да не се случи, защото не искам да предизвиквам нездраво любопитство и лоши клюки. Пък и той е много хубав…
Усещам, че говоря само за него. Докато бях бременна, се заричах никога да не използвам първо лице, множествено число, като говоря за него. Той е отделна личност. Той е гладен, на него му се пишка. Не сме ние гладни и не ни се пишка на нас. От това избягах, но не успявам да се въздържа да говоря през цялото време за Калоян. Понякога обсебвам пространството с подробности за него, които едва ли за околните са толкова интересни. Опитвам се да се контролирам.
Сигурно сега ще се гмурнеш с главата надолу в работата и ще превключиш на друга тема.
Вече го направих. Имам много нови идеи, нови рубрики. Много е важно, когато става въпрос за публицистика, водещият да е в темата, да му бъде любопитно и интересно. Не смятам, че е правилно водещият да бяга от показването на собственото си отношение по въпроса. Той е журналист с мнение, не е кукла на конци. Не говоря за квалификации, а за отношение. Емоцията за мен е движеща. Затова с Николай си подбираме теми, които са ни интересни, тогава и на зрителя му е интересно.
Вероятно най-често и за това търпите критики – че сте субективни.
Така е. Но няма друг начин.
Коя тема в момента те занимава?
Още съм на вълна филма, който направихме с проф. Любо Халачев за живота на 2 деца. Те са циганчета приятелчета, расли до осмата си година заедно в един дом за изоставени деца. Едното е осиновено в Швеция, а другото не може да бъде осиновено, защото така и не откриват майката, която трябва да даде декларация за отказ от детето. Проследяваме живота на двете деца. Едното е осиновено в Швеция, а другото не може да бъдеосиновено, защото така и не откриват майката, която трябва да даде декларация за отказ от детето. Проследяваме живота на двете деца.
Изводите са страшни. Защо само в България от целия цивилизован свят има такива домове?
На този въпрос търсим отговор. В България не се наказват родителите престъпници. Има и хора, които обективно не могат да гледат децата си, но 99 на сто от изоставените деца имат живи родители, които не се интересуват от тях. Сблъсквала съм се с ужасни истории. Дете на 14 години, което италианско семейство иска вече 8 години да осинови, не може да намери нов дом, защото в съда баща му не се отказва от него. Съдебните заседания са единствените случаи, в които това момиче вижда баща си за по 5 минути. Друго момче, с което се запознахме, Христо, вече е на 20 години, никога не е виждало майка си и баща си, не знае кои са. Той работи в магазин в Ловеч. Ненадейно започва да получава с по 150 лева по-малка заплата всеки месец. Оказва се, че той като наследник на наскоро починалия си баща, когото не познава, трябва да изплати неговия потребителски кредит. Това е решение на съда. Това беше и първата история, която разказах в предаването след завръщането ми. Радвам се, че се обадиха много хора с желание да помогнат.
Но сега на темата – до този момент законът защитава единствено правата на родителите, а не тези на децата. Когато един родител не потърси детето си, той трябва да губи автоматично родителски права. Това ще даде шанс на тези деца да бъдат осиновени и да не станат крадци и проститутки. Освен това българите все още имат скрупули да осиновяват циганчета или болни дечица, но много чужденци чакат за тях и не могат да ги вземат. В Швеция веднъж годишно родителите, осиновили българчета, се събират с децата си и се забавляват в продължение на 3 дни. Там има дете без ръка, дете с болно сърце, деца с интелектуални увреждания, почти всички са циганчета. Тези деца се радват на нормално отношение, развиват таланти, смеят се. Всяко дете има нужда първо от любов. Същите деца тук просят по улиците. Ако осиновените се върнат при братята и сестрите си в България – това ще е шок за всички. Ще се побъркат. 2000 деца чакат за осиновяване. 2000 чужди семейства са одобрени от съответните държави и от нашите социални служби, че могат да осиновят българчета. Но компетентният орган се събира веднъж месечно, за да разгледа един случай. Радостин от 10 години чака да бъде осиновен от испанско семейство, което е толкова упорито, защото преди 10 години осиновява сестричката му и не иска да ги разделя. Тази история трябваше да се разкаже по телевизията, за да разрешат осиновяването.
Защо е така? Какво не ни е наред?
Защото на много отхората,които се занимават с това, не им пука. В тази работа трябва да имаш сърце. Ти работиш с човешки съдби. Не може да си бюрократичен и безразличен. В домовете също не работят достатъчно образовани, квалифицирани хора. Те са само стражари. Второ, няма никакво наказание за тези, които не си вършат работата. Няма наказание за родителите, които изоставят децата си. Тези хора масово не се отказват от децата си, докато навършат 18, когато ги взимат, за да ги използват – те просят, крадат, работят в стопанства. Майката на един от героите ни е подписала документ, когато го е зарязала на 1 годинка, че държавата трябва да й го отглежда до пълнолетие. Тогава тя го взима и той започва да слугува. В другите държави те наказват, ако оставиш детето си само вкъщи за 2 часа.
А защо у нас все още на публиката са й по-инте-ресни разговорите за политика?
Зависи как поднесеш телевизионно събитието. Но пък то всичко е политика. Тази тема например е само и единствено социална политика. Едни от най-високите рейтинги, които сме правили с Николай, бяха на интервюто с Павел Чернев, който разказа, че е бил принуден да лъжесвидетелства за случая на магистрала „Тракия“. Другият случай на много висок рейтинг беше, когато отидох на гости на едно семейство с 11 деца. Така че вече зрителите не са втренчени само в политиката. Но трябва да им разкажеш случая динамично, да зададеш въпросите на зрителите. А иначе е пълно с предавания, в които едни хора си говорят с други хора за някакви техни си неща с клишета и общи фрази.
Кой е твоят журналистически модел?
Имам колеги в телевизията, на чиято работа искрено се възхищавам. А кой е велик? Лари Кинг. След 40 години на екран той още е номер 1 и продължава да има какво да дава. Това е талантът да мислиш с мозъка на публиката и да си достатъчно умен и самоуверен. Голямата грешка на някои телевизионери е, че не мислят с главата на аудиторията. Не говоря за крайни залитания и за журналистическа порнография, когато разказваш с кого е спала поредната фолкзвезда. Това е най-лесното и гарантира зрителското внимание. Говоря за добре разказаната човешка история.
Хората тук са свикнали сутрин с хард ритник да започват деня.
Ти наистина се палиш в работата си.
О, имала съм ужасни спорове с колеги, когато реша, че съм права и отстоявам някакво мнение. Себеизявата ми е на последно място. Много е лесно да стоиш 20 минути на екрана, но аз искам да са пълноценни 20 минути. И за да е така, се изисква работата на много хора.
Как се случи така, че сутрешните блокове толкова се наситиха с журналистика? В крайна сметка между 6 и 9 сутринта човек има нужда просто от кафе.
Защото имаше един момент, в който нямаше ежедневна вечерна публицистика. Така запълнихме нишата. Когато нещо е интересно за зрителя, той може да го гледа и сутрин, и вечер. В другите държави сутрешните блокове са изпълнени с изстискване на сокчета, прогноза на времето, разговори за сутрешната ерекция, информация за задръстванията и лека музика. Но в България много неща са наопаки.
0 Коментара