Тук раздаваха шансове с пълни шепи… Сънувах, че съм Палечко в някаква извратена територия, заградена със стени от запад, изток, север и юг, сънувах мръсни думи и грозни мутри, гадни докосвания, какво унижение!
„Германия, мръсна приказка“, Виктор Пасков
Емиграцията се случва първо в главата. Нещо като да сънуваш, че те лазят мравки и да се събуждаш с надеждата да спечелиш от тотото. Искаш я и си готов да я износиш като желано бебе, па ако ще и да ти надебелее не само коремът от това. Купуваш си обувки в Лайпциг и си наясно със знака, че ще се върнеш пак там. Доброволната емиграция. Желаеш я като че е Анджелина Джоли, а ти си на сухо от години. Хем ти се струва недостъпна, хем ти е някак мило, щото ти се усмихва едно такова палаво, омотана в розов ореол. Твърдо си убеден, че няма да се изложиш и да свършиш, преди да си почнал.
Главата ти всъщност е бистра и си даваш сметка, че ти е дотегнало от нещо. Дали от битовизъм, дали от скотовизъм, или може би просто си падаш по руси мъже, а, уви, в твоя град само мургави пройдохи с навъсени вежди, космати гърди и нокът на малкия пръст. Слушал си разкази, легенди и митове за сбъднати мечти и безгрижни старини. Събуждаш се в един прекрасен ден след оня сън за мравките и си казваш: майната му, обирам си чукалата. И без друго тук няма кой знае какво да ме задържа, ни дете, ни коте, па и целият свят се омете вече, аз ли съм най-големият балък, та ако не го направя сега, кога… И хващаш пътя.
Има ли желание, има и начин. Не съм го измислила аз, а животът го е натрапил. Бас ловя, че точно тази река от мисли е подрипвала не само в моята глава. Желанието го има.
Къде си, начине?
Жан Виденов. И никаква чалга. Е, това живот ли е?! Ще поотскоча за някой и друг месец при моя отколешен приятел Оливер, човекът така и така ме обича от години, ще понауча езика му, ще обясня човешки на родителите му, че все пак няма да се женим… Пък и нали гадже ме чака в София… Опуквам си отпуската и се записвам в частно училище, ще уча езика на Гьоте, какво толкова, ученето си е кеф някакъв, а и искрите в очите на Оливер ме мотивират да уцелвам der-die-das- овете, като че цял живот съм говорила на немски или поне в конюнктив цвай. Месец, два, три така, докато не разбирам, че софийското гадже вече си има ново гадже, а лошото не било дошло само, ами с малки букви добавило към вестта за гаджето и факта, че съм останала без работа. Е, браво! А сега накъде?!
В този момент в частното училище се появява Кети, Катерина по документи. Софийска превъзходна. Женена за германец, ама живее при вуйчо си. Или чичо си. Някакъв там с любовен поглед и палави ръце. Дето може и да не й е рода все пак, като ги гледам така. Та тя ми казва, че вместо да плащам по 350 марки на месец в това училище, можело да се запиша в университет и там да изкарам безплатно половин или цяла година подготвителен курс по език. Плюс виза с разрешително за работа. Много ги знае тя тези тарикатлъци.
Оказва се обаче, че е права. Кандидатстваме и ни приемат. Запознаваме се повърхностно и с Ралица, която е от някакво изкорубено малко градче в България и иска на всяка цена да остане в Германия. Чухме даже случайно, че си плаща три години на някакъв услужлив хомо по 500 марки на месец, за да се водят семейство, докато тя получи разрешителното за постоянно пребиваване. Дали е истина не знам, но и това било начин да емигрира човек.
Боби пък го изпраща баща му да учи за инженер, за да се включи след години в семейния бизнес. Ама Боби е залудял по изгората си в България и не може да се концентрира върху следването, понеже ревността му изпива силиците. Купонът си тече междувременно и той там е първа писта, баща му превежда пари, баба му се фукляви пред съседките какъв отличник бил, докато внукът живее в перпетуум-мобилето купон-Тя-купон-Тя-купон-Тя-Тя-Тя-Тя.
Запознавам се и с още няколко начина. Диана е дошла като Au-pair-Madchen, живее в някакво семейство с фамилен герб и архаичен език, зарежда миялната машина, гледа им децата и учи език, докато не я приемат и нея да следва. Ани пък просто вехнела самотна в някакви чатове, докато не попада на Томас и не пренасят нет-феромоните в персон и половиновата му масивна спалня. Той – фасциниран от уменията й да налага баница-гюзлеме и да реже на дребно доматите в шопската салата, тя – от жертвоготовността му да поставя пердета, да готви и да плаща сметки, както си е редно. И чакат вече наследник.
Дотук добре, решаваш, заминаваш и оставаш, но може и все още да не си наясно, че нещата в твоя случай навярно няма да са такива като в описаните от другите вече емигрирали щастливци или каръци. Трябва да си готов да прегърнеш емиграцията, както се отдаваш на нова религия или желана любовница, и задължително да преминеш през някои фази, както
би преминал през кръговете на ада
В общи линии, след пристигането те емва така нареченият културен шок. Духом изобщо не си напуснал България. Не можеш да се отскубнеш току-така от маниера на безхаберното си живуркане, протяжното кафепиене и безконечния купон, напук на заобикалящата убитащина. Мислиш на български, сънуваш на български, обичаш на български, готвиш българско, епилираш си ръцете по български и не си цениш времето по български… само тялото ти спира на червен светофар и се усмихва на продавачките, понеже на хубавото бързо се свиква, а и така е редно. Но духом ти все още живееш в България.
След третата година нито целуващите се наоколо педерунгели ти правят впечатление, нито нудистите по плажовете насред града, свикнал си да разделяш боклука, да не говорим, че хвърляш бяло, зелено и кафяво стъкло само в точния за целта контейнер. Ако си преминал първата фаза и не си се прибрал обратно в България поради носталгия или обикновена лабилност на продукта, то тогава вече не те дразни как германецът се уригва доволен на маса или пък зверски си секне носа, като че на всяка цена ще си изкарва червата оттам. Обигран си в деленето на сметките по заведенията, тихото говорене на обществени места вече ти харесва, свикнал си да уважаваш личното пространство на другия, а гости приемаш само след покана. Донякъде се бунтуваш все още срещу косматите женски крака и подмишници, които плашат окото ти в градския транспорт, но пък към невъзмутимия женски мустак и рошавата ръка си склонен на толерантност. Не забелязваш как си станал безразличен към плюскането като за последно, че даже е възможно и да си се включил вече в партията на лакомия гъз.
А душата ти… Душата ти се лашка, милата, като недотрепана – некомфортно й е на новото място, не се чувства вкъщи несретницата, а като е в България пък, нетърпеливо и объркано бърза да направи обратен завой. Критичен период всъщност се явява този между третата и седмата година и тогава е възможно да се удавиш в минорни настроения, да почнеш да въртиш нонстоп български поп- или рок парчета от ранната си младост и нищо чудно между две честни сълзи след петото питие да си стегнеш куфарите и да й теглиш една майна на емиграцията.
Пристигнал в родината, може и да съжалиш за това си безразсъдно решение, но може и да не, и определено зависи там в коя ниша успееш да се намърдаш. Но ако разчекнатата ти между двете държави душа все пак съумее да избута седмата година, после вече нещата са ясни. Емигрирал си. Приел си новата родина. Това е положението. Чувстваш се удобно, комфортно, у дома си. Може би дори я обичаш вече, както се обича свекърва например. България, тя е неизбежна като родна майка – добра, лоша, капризна, сурова, няма мърдане и нямаш избор, ходиш, където ходиш, тя винаги те чака, кюта си там с винаги отворени обятия, призвана, ако се налага, да ти даде даже някой и друг съвет за живота. Докато новата ти родина е чисто и просто една свекърва – казваш й през зъби „мамо“, играеш й по свирката, щото си умна като дипломат, ама си знаеш, че това е само за твое и нейно удобство, и че винаги можеш да направиш избора да я смениш с друга.
Имаш ли късмет да си емигрирал в някой голям град, или пък да си студент там, е неминуемо да се натресеш на бая други българи. Не е изключено да си намериш български приятели, с които да си споделяте и сол, и мед, и да сте готови като едното нищо да влезете в огъня един за друг. Но има вероятност и да си – пази, Боже, сляпо да прогледа – едно от онези нафукани келемета, забравили откъде са тръгнали, защото, видите ли, избягваш да си байрактар във вечното капсуловано българско хоро и битпазара с коли, сиренце и какво ще готвиш тази вечер, муцка…, пък ако си и предал племето, приставайки на небългарин, не ми се мисли направо, форевър си аут от стадото. Безспорен си остава само фактът, че и в България не общуваш с всеки, който говори български, така че защо трябва да го правиш, когато си в чужбина. Ама за тази мъдрост нали трябва или да узрееш, или да ти я е сервирал вече някой услужлив добряк на тепсия.
Освен това трябва да си готов и в България, и в чужбина по всяко време да отговаряш на важни въпроси.
Клишетата, които те замерят отвсякъде,
са аналог на тези за италианския готвач, френския любовник и руското пиянде. Ти си този, върху чиито плещи лежи всъщност голямата отговорност дали тези клишета ще живеят вечно. Писнало ти е да проявяваш разбиране, слушайки щастливи разкази на някогашни германски туристки как похотливи гларуси от Сосопбль или Несебаъ им били демонстрирали, че нямало по-голям любовник от българина. Уморяваш се да обясняваш на разни неделикатни местни тарамбуки, че не всички наши сънародници са далавераджии или курви, щото и не всеки германец има дядо в Аржентина. Да не говорим пък как омръзва да доказваш на думи и дела, че да си чужденец от България не те прави автоматично по-лош от чужденеца от Швеция или Щатите, например. Ама понеже преди тебе явно ще да се е намерил някой да омаже картинката, ти сега трябва щедро да пръскаш брокат, белким светне някак имиджът български.
Разбира се, в поредицата въпросителна неизбежност няма как да не ти се наложи да се поразголиш и по посока носталгия. Ама не искаш ли да се върнеш? Ама липсва ли ти България? Ама дали пък не ти е самотно там? Ами да, такова ми е. Във фазата на културния шок е ясно, че ти липсва всичко българско и родно, ако щеш дори и цъкането на семки или онова еврибари на магари по плажовете, да не говорим за пушещите гаражни икони от търговския бизнес. Непосредствено след заминаването ти роднини и приятели те затрупват с писма и мейли, прекарваш часове на телефона. След третата година вкусът на шопската салата, таратора и мусаката полека-лека избледнява, засилва се обаче интимната празнота – писмата и мейлите се разреждат, роднини и приятели някак вече са посвикнали, че си някъде и не хабят писец, хартия и време, пък нали и ти все ги убеждаваш, че всичко е ок и даже не ти се слуша блус. След седмата година не ти се прияждат обикновена вафла, лютеница или сирене по шопски, а баница правиш евентуално само по Коледа.
Вече знаеш, че България за теб са само близките и приятелите, единствено те ти липсват, ароматът им, усмивките, разговорите без думи, ръцете им на рамото ти… И копнееш единствено за това – да усещаш, че са щастливи. Една виртуална дума от тях ти стига. Защото всъщност вече изобщо не получаваш писма, а най-много някоя и друга мартеница веднъж годишно. След десетата година пък някак естествено нито вече сънуваш на български, нито мислиш на български, дори секс, уви, не правиш на български. А малоумното запитване „Горд ли си, че си българин?“ те преследва ли преследва непрекъснато, откакто си емигрирал, като че му дължиш някакви данъци.
Е?! Кое в крайна сметка те прави по-щастлив, тиквенико питащ – ти да си горд с майка си, или тя да е горда с тебе? Щото България определено може да се гордее с мен. А с теб? Отговори ми в писмо обаче, че ми се е прищяло да пипна нещо българско.
0 Коментара