Със Сашо Диков се срещаме след една пресконференция, на която той се държа в обичайния си стил. Като на фронт. Изстрелваше многократно един и същ въпрос, отвоювайки своята истина, гневеше се и хич и не се стремеше да го прикрива. Симпатичното беше, че успя да вбеси и някои от костюмираните домакини, чиято идея за сладникави въпросчета и нищо неказващи отговорчета се провали. Разговорът ни тръгна трудно. Диков си мислеше за други неща, намери за безсмислени два-три от въпросите ми, нахока ме и явно вече съжаляваше, че капитулира пред едноседмичната ми настойчивост. Аз също се винях, че му се набутах на тоя грубиян. Гледахме се почти враждебно, но в един момент професионалистите и в двама ни си казаха думата: Е, кво пък толкоз, ще го издържим! Ако бях Сашо Диков, щях да пусна цялото интервю, с конфликтните разминавания. Но не искам да го копирам, а и мисля, че свалилият „броните“ Диков е не по-малко ярък от гневния.
Кои са битките, които си заслужава да води един мъж днес, господин Диков?
Навремето Александър Батенберг е казал, че един мъж трябва да се бие за две неща: за родината и за хубава жена. Днес първата най-важна битка е за лицето на мъжа. Другата е за това хората до теб и около теб да се чувстват възможно най-добре.
Има ли моменти, в които телевизията е била компенсация за някои липси в живота ви?
Извадил съм страшно много късмет в живота си – и в личния, и в професионалния. Постигнал съм сума ти неща, към които съм се стремял. Имах невероятния шанс да срещна Иван Славков и на 1 януари 1978 г. да бъда назначен в те-левизията. Гледали са ме по5-6милиона зрители всяка вечер. Никой у нас днес не може да си представи такава аудитория по простата причина, че телевизията вече не е само една. Правил съм най-голямото спортно предаване – “Маратон“, отразявал съм Сеулската олимпиада през 1978 г., което тогава си беше истинско събитие. Вторият ми голям шанс беше преди 12-13 г., когато собственикът на “Канал 3″ Величко Найденов ме извика на разговор и ми даде пълната свобода да правя абсолютно всичко, каквото искам, като програмен директор. Знам в какво съм по-добър от другите. Знам, че страшно много ми се работи и че това също е предимство в живота.
Така че много отдавна в професионален план съм си надвил на всякакви масрафи, както се казва, и не ми се е налагало да компенсирам липси, недостатъци или комплекси. Вярно е, че съм стигнал до тази убеденост и увереност след години на притеснения, нерви, самоизяждане. Вярно е и това, че сега ми остава тъжната констатация, че трябва да хабя нерви и да компенсирам отвратителния слугинаж на ресорната журналистика. И въобще на журналистиката. Затова и започнах петъчното предаване „Пет за четири“, което няма нищо общо със спорта – за да се опитвам да казвам това, което мисля, и да питам онова, което смятам, че трябва да се пита.
Радвам се, че извън професионалните ми задължения се случват невероятни неща. Хубавото е и това, че с годините егоизмът ми (защото бях изявен егоцентрик) се тушира и на негово място се настани обратно желание: да помагам на хората, които имат качества, които са кадърни, но нямат моя късмет.
Защо днес много журналисти се държат с властта така, както навремето актрисите с Тодор Живков?
Дори е още по-гадно и извратено. Ако преди бяхме в ролята на слуги, сега сме в ролята на проститутки. Все пак аз имах този шанс, че се занимавах със спортна журналистика и можех и преди 10 ноември да казвам каквото мисля. В спортната журналистика тогава, ако човек искаше да каже нещо, имаше пълната възможност да го направи. Но малко хора имаха тази смелост. Абсолютно същото е и днес.
Какъв сте като ръководител?
Отвратителен съм. Гаден, лош. Вечно недоволен. Не ставам за ръководител, искам да се занимавам само с журналистика, но няма как на тоя етап. Искам и от себе си, и от другите да правят нещата по най-добрия начин. Открай време не мога да се понасям, катосе гледам на екран. И ме е яд на мене си, че от многото административна работа страда журналистиката ми. Както беше казал пианистът Артур Рубинщайн: Когато един ден не свиря – усещам аз, когато два дни не свиря – усеща критиката, когато три дни не свиря – усеща и публиката. По неговата скала аз съм на ден, ден и половина несвирене. Главата ми е пълна с делнични задачи, които често са коренно различни една от друга. Нямам време, за да потъна по-дълбоко в проблемите и да изпипам нещата.
Като баща какъв сте?
Преди – отвратителен заради отдадеността си на работата. Но сега се опитвам да помагам на дъщеря си и да бъда с нея колкото може повече. С времето човек разбира, че децата остават единственото смислено нещо, заради което си заслужава да правиш всякакви усилия. Петя е изумително дете, до голяма степен благодарение на възпитанието на баба си и дядо си, родителите на Аня, лека им пръст. Така че и по тая линия имам невероятния късмет, че ми се случи такова дете. Най-нормалното беше при родители като майка й и мен да се получи нещо коренно различно. Но съдбата ни подари Петя.
Разкажете за родителите си. Какви хора бяха?
Обикновени работници. Майка е започнала работа още като 16-годишна в текстилна фабрика „Болшевик“ в Троян. Живеела е в едно съседно село. Ходела е на работа пеша с няколко приятелки. Години наред е тръгвала към фабриката в 2 през нощта, изминавала по 6-7 км по каменистите пътеки с дървени налъми. Изкарвала 8 часа права до стана, който трака така, че за да чуеш колегата от съседния стан, трябва да му викаш с всичка сила в ухото. И после обратно6-7 км към селцето. Чак след години си е купила първото колело. Пенсионира се с 53-54 г. стаж в тази фабрика. Била е член на БКП, имаше куп ордени. За да отиде в София като делегат на Петия конгрес на БКП през 1948 г., от една приятелка е взела елече, от друга риза, от трета обувки, пола. Невероятна беднотия. Беше много почтена и смела жена, когато накрая се разочарова от партията си, не се страхуваше да критикува.
Баща ми беше коренно различен човек. Цял живот е бил шофьор. Караше автобус.Един ден спирачките му отказали по един стръмен път. Автобусът бил пълен с хора, които пищели. Оправил се някак си. Но сутринта тръгна на работа с черна коса, вечерта се върна с бяла. Беше духовен човек. Имаше кларинет. Обичаше много да чете. Купуваше много книги. Почина на 54 г. от инфаркт. Тогава си мислех, че поне си е поживял, не си е отишъл млад. Днес аз съм вече на 57, надживях го. Знам, че съм обременен наследствено от възможността за инфаркт (чичо ми също умря от инфаркт на 43). Знам, че всеки момент животът може да си отиде, но никога досега не съм се чувствал толкова добре във всяко едно отношение, както през последните 5-6 г. И никога не съм предполагал, че след 50- ата си година ще се чувствам най-щастлив.
Коя е жената до вас сега?
И този въпрос го пропускаме по ред причини. Истината е, че и в това отношение съм имал уникален късмет.
Съдбата ме е срещала с изумителни жени.
Преди време ме попитаха в едно интервю не се ли притеснявам, че жените са с мен, защото съм звезда. Отговорих: “Знаеш ли колко ми дреме заради какво една жена е с мен!“ Важното е, че е с мен и ни е добре заедно. Прекалено много са нещата, които ме обременяват психически, за да си задавам въпроса какви са мотивите и подбудите на жените да сас мен. Наслаждавам се на красивите мигове. Сексът и любовта са в главата. Още в първите минути, като срещнеш някого, усещаш дали можете да бъдете заедно. Дали сте от една кръвна група. На моменти ми е ставало чак неудобно от това до каква степен ме е разглезила съдбата по отношение на жените. Като започнем с това, че дълги години бях женен за вечния символ на българското кино и театър. Винаги съм казвал, че ако Аня беше родена в САЩ, щеше да е американската Ким Бейсинджър.
Ако вие се бяхте родили в Щатите, какво щяхте да постигнете?
Все ми се струва, че щях да имам шеметна кариера, но нищо чудно да се случеше и шеметен провал. Всичко е късмет. Ако тук не бях срещнал Иван Славков, а после – Величко Найденов, може би днес щях да съм професор- доктор на науките в катедрата по ски във ВИФ – както всичкобеше планирано навремето. В последния момент преди ди-пломирането нещата се обърнаха в неочаквана посока.
За нашите географски ширини вие сте идеалният бивш. Държанието ви по време на „Денсинг старс“ и „Вип Брадър“, когато застанахте до Аня и я защитавахте, спечели симпатиите на много жени…
Казвал съм го и друг път: цял живот ще й бъда признателен на Аня за най-големия подарък, който ми е направила: нашата дъщеря.
Какво обичате да правите извън работата и любовта?
От баща си съм наследил страстта към книгите. Майка ми също беше четящ човек. Израснал съм с много книги и с течението на “Жената днес“ от времето на Соня Бакиш. Затова и се съгласих да дам това интервю. Днес чета предимно вестници и биографични книги. Нямам нерви за художествена литература.
0 Коментара