„Сама жена на път” – единствената ти защита е твоята беззащитност…
Стихотворението на Блага Димитрова отдавна е изгубило горчиво-бойкия си привкус. За мен словосъчетанието е шепот на шампанско за душата. Прочетох някъде, че пътешестването било като секса. Услажда се, когато не е прекалено многои прекалено често. Да ме прощава Създателят, но от секса съм склонна да се откажа.
Докато от пътешестването – хич!
Има една хубава българска дума – „сърбел”. Като ме хване сърбелът да щипна нанякъде, никакъв секс не може да ме спре. Защото любовта към пътуването е като любовта към яденето – най-искрена и неизтребима! Тя те прави жаден, любопитен, ненаситен и млад. От гонене на самолети просто забравяш да остарееш. Е, сигурно нямаше да мисля така, ако бях стюардеса. Но едно е да си чешеш сърбела, а съвсем друго – във въздуха да правиш това, което обикновената жена върши вкъщи, само че за още 50-60 капризни или уплашени пътници.
Ищахът да виждаш още и още далечни места се подхранва от… виждането им. Това поне е моето обяснение за собствената ми ненаситност. На онези, които ще си кажат: „Я па тая, к’во се пъне?”, скромно ще съобщя само едно число – 57. Толкова са държавите, където съм си начесвала сърбела. Впрочем докато излезе списанието,
ще станат 58. Без майтап!
Като в някои страни (като Германия) съм била над 20 пъти, в Швейцария „едва” седем, а в екзотики от рода на Индия, Китай и Тайланд – по три пъти. И не ми стига!
Брошурата на туристическата агенция ми действа както на някои мъже списание „Плейбой” – знам, че не мога едновременно да бъда на всички примамливи места, но нищо не ми пречи да помечтая. И все някога ще реализирам своя гланцов блян.
Защото някои хора инвестират в тенекии, пардон – мерцедеси, а аз – в спомени. Колата губи 30 на сто от стойността си, колчем излезе от завода, а с годините спомените стават все по-сочни.
Представяте ли си каква минавка ще бъде, ако ме хване Алцхаймер!
Разбира се, удоволствието да споделиш бъдещите си спомени с правилния човек е най-плътното изживяване на пътешествието. Но и пътуването „без ремарке” има своеобразен чар. Тогава потъваш във възможността да се отпуснеш от монотонността на всекидневието като в гъст и сладък петмез. Сладостта просто се просмуква в теб. Ти си сама със себе си, със собствените си преживявания, които от невъзможността да споделиш с близък човек се превръщат в душевна лупа. През която се вглъбяваш в детайлите, докато усетиш отдиха с всяка фибра.
И се завръщаш умиротворена и добра
Поне през първите три дни. Или докато пак не те хване сърбелът. Истинската жена пътешественик си личи по… багажа. Не става дума дали куфарите й са „Луи Вюитон” или спартански „Самсонайт”, а как са подбрани. Да правят впечатление или да бъдат удобни за носене, ако на гърба има раница, а на рамото камера. Дали побират малко, но добре съчетан багаж. И какво носи в дамската си чанта. Ако несесерът за гримове е по-голям от този с лейкопласт, влажни и сухи кърпички, най-необходими лекарства, игли и конци, гласпапирена пила, сгъваема четка за зъби и паста колкото кутре (за да не я приберат на летището), значи жената е обикновен пътник, а не пътешественик.
Понеже го раздавам относително стилна или поне спазвам правилото на баба ми, че на една дама чантата и обувките трябва да са в тон и да подхождат на тоалета, моето лично ноу-хау в подбора на багажа е единната цветова гама. За да взема само една чанта и не повече от 2 чифта обувки. А оптималното количество дрехи е 2-3 панталона, съчетани с подходящи фланелки, яке, един официален тоалет за зор-заман и пола с ластик, та ако прекаля с яденето, довело до затруднения със закопчаването на панталоните, да дишам по-леко. Пуловер, бански и пижама ме превръщат в универсален боец. В пролетно-есенните променливи дни винаги нося тънки кожени ръкавици. Не заемат място, но нали знаете как се зъзне от студени ръце.
Разумните не тръгват без шапка. Но аз обичам вятърът да роши косата ми, а дъждът да я брули. То затова и не мога да се похваля с кой знае каква прическа. Ей това му е най-хубавото на пътешествието. Никой не те познава! И няма злорадо да те обсъжда защо си била с обелен от слънцето нос, природно рошав перчем или бермуди безумки.
Тотално анонимна и напълно спокойна
И здрава! Главоболие от стрес – аналгин. Банциг в стомаха от нерви – ранитидин. Това е част от всекидневието. Дори се шегувам, че нямам глава, а болезнена празнина. Щом мина границата, всички болежки изчезват. Мигом.
„Ми стой си оттатък Трън и се радвай на живота. Що се връщаш?”, почти релефно чувам законните реакции. Няма да залепвам в сантиментални клишета, че тук са моят дом, семейството и приятелите, свръхлюбимата работа и почти толкова любимият човек. Не че не са верни.
Но ако остана Там, как ще разкажа, че съм била Там?! С кого ще си споделя? Нали за тамошните Там си е Тук. И се сещам за онзи виц, дето внукът на Бай Ганьо – инженер Ганев, попаднал на пуст остров с Клаудия Шифър и… станал импотентен. Защото нямало на кого да се похвали, че е на пуст остров с Клаудия Шифър.
Сигурно затова връщането ми е почти толкова вкусно, колкото заминаването.
0 Коментара