На остров Корфу, в центъра на град Корфу, непосредствено до стария форт има малка градинка с бюстовете на двама братя – Лорънс и Джералд Даръл. Под всеки от бюстовете има цитат на братята.
Писателят Лорънс Даръл казва горе-долу следното: „Пътуването към Корфу и животът тук беше добър начин да пътуваш към себе си.” Под бюста на Джеръл пише: „Корфу е градината на боговете.” Семейство Даръл са космополити като повечето англичани от Индиите в началото на века. Раждат се в Индия, преместват се в Англия след смъртта на баща си, за да установят, че в Лондон мъглата, дъждът и облаците правят живота непоносим почти целогодишно.
Събрани една пролетна сутрин около камината в къщата си в Лондон, кихащи и кашлящи, семейство Даръл решават да заминат за топло и слънчево място и да прекарат там зимата.
Изборът пада върху Корфу.
Ако съдим по днешния му облик, това е едно от най-приказните места в света. Още по-хубав е бил островът между двете световни войни, когато семейство Даръл пристигат с лодка и се настаняват в занемарена, удобна и романтична вила, разположена в маслинова горичка близо до морето.
Оттук нататък започва пътешествието на всеки един от членовете на семейството. По-големият – Лорънс Даръл, смятан за един от най-значимите английски писатели на XX век, продължава своето пътуване към себе си и островът се оказва подходяща лодка за този тип пътешествие. За най-малкия му брат Джери това е началото на пътешествие навън към неизследвани територии и животни, което продължава да края на живота му.
Днес хората пътуват повече отвсякога. 12 часа ви трябват, за да стигнете от центъра на Европа до Япония. Приблизително за толкова може да се доберете до Буенос Айрес и Рио де Жанейро. Пътуването вече не е нито трудно, нито мистично, нито неудобно. Леснотата му го прави обикновено преживяване. И се измерва във време, защотообикновено то е основният дефицит.
В Индия 100 км се минават за около 4-5 часа, в Европа – за час. Днес не са останали места за откриване, места без следи от цивилизация. В Албания на път, който не е отбелязан на картата и на който не предполагахме, че ще срещнем изобщо хора, ни задмина българско ауди и качихме 2 австралийки на стоп. Светът отдавна е
открит, разграфен и картотекиран под формата на звезди за хотели,
номера на пътища, антени на мобилни оператори, облекчени визови режими и достатъчно информация приблизително за всяко кътче на света. Може да ти остане утехата, че за първи път посещаваш дадено място и го откриваш за себе си, но е напълно възможно тя да бъде помрачена от
издялкан надпис „Тук беше Жоро!”.
Независимо от това по стъпките на кого от двамата братя Даръл избираш да тръгнеш, нито ще можеш да откриеш нови земи и нови видове пеперуди, нито ще успееш да опознаеш себе си по-добре за времето на един стандартен пакет “три дни, две нощувки”. Семейството ми не живее в България, затова ми се налага да пътувам почти всяка седмица.
Родена съм по времето на соца, когато екскурзия до ГДР отбелязваше нов етап в живота ти, но въпреки това не обичах да пътувам. Първите години на прехода взех на един дъх много места и градове и установих, че пътуванията ме тревожат, плашат и напрягат, а след 11 септември започнах да се качвам на самолет само с успокоителни. Според мен съм единственият пътник в България,
спрял излитащ самолет на пистата,
за да сляза от него, и наскоро установих, че историята още се разказва на софийското летище. За наказание никога не ми върнаха багажа, който за разлика от мен не успяха да свалят от самолета.
Имам стотици истории със самолети, свързани с изпускане, пренасочване, прекачване, оставане по летища и пътуване в грешна посока. Пътувам толкова много и така често, че понякога не вярвам, че това е моят живот. Както казах, съм продукт на социализма, когато пътувахме до село, до морето и до Боровец със сандвичи и термоси с чай. Повечето романи, които прочетох до 20-годишната си възраст, ми звучаха леко нереалистично с всичките герои, които прескачат от Лазурния бряг до Венеция, но никога в сезона, защото има твърде много хора. Хенри Джеймс говори за това, че не посещава Флоренция през лятото заради тълпите туристи. Пише го в края на XIX век. Когато го четях в първите години на прехода, си мислех, че бих отишла във Флоренция зиме или лете, в дъжд, буря и тълпи, само и само да съм там.
Никога не съм подозирала, че пътуването ще е част от ежедневието ми и че ще
предпочитам Флоренция през зимата.
Всичко се случи постепенно. Първо се радвах на пътуванията – някои по работа, други с приятели, набързо организирани или дълго разказвани. Днес се чудя как съм имала търпението да нося фотоапарат при всяко пътуване. Днес нося лаптоп, и то не защото го ползвам особено, а защото ме успокоява. Всички си носят лаптопите и навярно имат причина, защото пътуват по работа. Аз пътувам по лични причини.
Семейството ми не живее в България, а аз работя в София
От една година се опитвам да стъпя здраво на едната територия, но продължавам да съм ракъсана между тук и там. Ако кажа, че обичам работата си, ще излъжа най-нагло. Ако кажа, че семейството ми липсва, едва ли ще изненадам някого.
Синовете ми са малки и чудесни, а съпругът ми е най-доброто, което може да се желае в тази област. И тримата са център на съществуването ми, както и аз на тяхното, а се налага да се разделяме поне четири пъти месечно, което натъжава всекиго от нас.
Ако изоставя работата си, ще се лиша от възможността да се натъжавам 4 пъти в месеца, което постепенно ще ме направи тъжна постоянно. Изобщо не говоря за неща като реализация и колко важна е тя. Чувствам се по-стабилно, когато седя разкрачена с един крак на всяко от двете места. Едното няма да ми е достатъчно.
Вероятно съм алчна за места.
Особено такива, които са маркирани предварително от някого. Постепенно свикнах с мисълта, че да пътуваш може да бъде приятно. Не само защото по летищата анонимно може да разглеждаш любопитно и дълго хората, да ги преценяваш, да съчиняваш истории за тях и да откриваш постепенно скритите белези на тяхната принадлежност. В града никога не ти остава време за това, а е полезно да го правиш понякога, помага ти да си по-човечен и обективен.
Пътуването отново стана приятно, когато намерих по чии стъпки да вървя. Например тези на Хенри Джеймс във Флоренция или на семейство Даръл в Корфу. При една непланирана ваканция взехме трилогията на Джеръл Даръл и тръгнахме към Корфу – такъв, какъвто книгите му го описваха – към рояците светулки в маслиновите горички (оцелели все още), към островчето Пондикониси, тесните улички на град Корфу, където не могат да се разминат 2 магарета, стария форт, соленото езеро, старите маслинови дървета с дупки от дървояди. Всичко си е там, готово да го откриеш и пренапишеш отново. Или поне да препрочетеш. А книгите се оказаха най-интересният туристически пътеводител, да вървиш, като стъпваш в стъпките на други. Наскоро, лежейки под звездното небе на един адриатически плаж, гледах небето и си мислих: земята става все по-малка, звездите са неизползваеми и ние няма къде другаде да отидем.
Изпаднах в паника, която винаги ме обхваща при вида на звездите, които светят със светлина отпреди милиони години. После отидох да чета и книгата ме успокои. В куфара си имах още няколко паралелни вселени между меки и твърди корици. Ако броим и компютъра с интернет, светът си беше такъв, какъвто е бил винаги – достатъчен.
0 Коментара