Кирил Маричков. Вкусът на времето

Известната фамилия Маричкови е щедра на интелектуалци, в нея няма комунисти, нито фабриканти. Дядото на музиканта Кирил Маричков е един от архитектите, създали красивия облик на стара София. Другият му дядо – Борис Левиев – бил диригент на Музикалния театър и дал тон на неговата страст към музиката. Името Кирил се носи от четири поколения мъже в семейството, а синът Кирил Маричков-младши ще продължи още една семейна традиция. Наскоро той бе предложен да оглави мисията на България във Ватикана – пост, заеман от неговия дядо през 90-те години.

Кирил Маричков е роден в историческата 1944 година, а животът му е като нотно петокнижие, изпълнило своята мисия. Да създава песни, които докосват сърцето, вълнуват мислите и носят духа на промяната. 1967-а е годината, в която се ражда група „Щурците” и променя “вкусът на времето”. През 2012-а музикалната революция на Кирил Маричков, Петър Гюзелев, Валди Тотев и Георги Марков отбелязва своята 45-годишнина. Един достоен юбилей и творческа кариера, равна на 16 студийни албума, безброй концерти и паметни рефрени. Хубавите песни нямат възраст. Те елегантно преминават през годините и дават ново вдъхновение. Кирил Маричков умее да вдъхновява. Говори мелодично дори по неприятни теми. Уважава английското чувство за хумор и често добавя свеж виц за гарнитура към основния разговор. Музикалното риалити „Гласът на България” се довери на дългогодишния му опит и го покани да открие красиви гласове. В негово откритие се превърна Игор Шабов, а Учителят и Ученикът с китари в ръце нежно събудиха „Хамлет”. Великолепната песен на “Щурците”, която задава трудни въпроси и търси изгубени във времето отговори. Ние също ще ги потърсим.

Дали все още Хамлет жив е?

Дали все още се тревожи?

Да бъде или да не бъде –

средновековно невъзможен…

(от албума”Конникът”1985 г. на „Щурците”)

Какво бихте попитал Хамлет, ако го срещнете днес?

Същото, което го питам в песента: „Да бъде или да не бъде?” възможен ли е в днешно време? Стиховете на Волен Николаев са чудесни. А Хамлет всъщност е доста спорна и сложна фигура. Според някои съвременни трактовки излиза, че е жертвал най-близките си приятели в името на своята кауза. Англичаните пък имат своя шеговита интерпретация на вечния въпрос “To be or not to be?” – “Two beers or not two beers”(две бири или не две бири). Харесвам тънкото чувство за самоирония на англичаните. То е присъщо на нации, които имат самочувствие. Ние изглежда нямаме такова и затова избиваме комплексите си с тупане в гърдите “булгар-булгар”, в стил бай Ганьо. Или пък много се обиждаме, когато един чешки скулптор изобрази България като тоалетна. Не разбирам защо трябва да се обиждаме, вместо да си направим майтап, че тази тоалетна поне беше чиста. Обичам да чета книги и понякога правя невесели сравнения. Става ми мъчно, че докато Джером Джером с невероятното си чувство за хумор е писал „Трима души в една лодка”, Иван Вазов е писал „Под игото”. Когато тук e гръмнало черешовото топче, в Лондон e била пусната първата станция на метрото. Такава е истината за различните времена и събития. А те обясняват много неща в настоящето.

Много завист има по нашите ширини и това е доста тъжно. Мисля, че независимо от красивата си природа, България е тъжно място. Фактът, че някои си слагат бутилки в панталоните и безпаметно танцуват кючек по масите, не прави ситуацията по-весела. Преди години в живота ни имаше цензура, живели сме с илюзията, че някои неща са нормални, защото не са били видими. А през демокрацията видяхме истината за себе си и тя се оказа доста грозна.

Вие на коя истина се доверявате?

Доверявам се на тези, които познават човека и неговата душа. Шекспир, Достоевски, Булгаков, на тях се доверявам. Те разкриват онази истина, която мен ме интересува. Всичко опира до дълбочината на човешката личност. Булгаков е моят любим писател, „Майсторът и Маргарита” съм препрочитал 3 пъти поред. Достоевски съм го изчел от игла до конец. „Ана Каренина” на Толстой е книга, която смятам за възхитителна. Да не забравяме и “Малкият принц” на Екзюпери, която в никакъв случай не е само за деца.

Не разбирам хора, които казат, че не четат книги, защото имало интернет. И там било пълно с информация. Добре, ама за да прецениш кое от целия огромен поток е стойностно, трябва да имаш сито, да имаш култура и знания. Аз смятам, че човек много по-точно преценява нещата, ако чете художествена литература. А не само научна. Защото литературата стига до едни дълбочини, до които науката не може. С науката някой път се случват неща като във вица за паяка. Дето един “учен” му махал крак след крак, като всеки път му заповядвал да ходи. Когато паякът останал без крака, научният работник направил извод: “Когато на паяка му се откъснат краката, той оглушава!”.

Каква е вашата философия за живота?

Вярвам, че борбата между доброто и злото е вечна и непрекъсната. Независимо с какви имена ги наричаме – Бог, Сатана, тези две сили съществуват. Първата създава хармония и се стреми да прави живота красив. Втората руши и носи хаос. Аз съм на страната на Господ, на страната на хармонията. Изкуствата, музиката – всичко е заради Господ. Човек винаги има избор, свободна воля. Мисля си, че в далечното минало човек е трябвало да избира между два пътя – на материалното и на духовното. Избрал е първото.

Духовното винаги го е имало, но е останало на заден план. Ако тогава хората бяха избрали него, досега щяхме да сме постигнали грандиозни успехи в тази област.

А сега сме ги развили в материалната сфера – наука, технологии, космос. Фактът, че човек осъзнава, че е смъртен, е първородното, което ни е накарало да изберем материалния път.

Аз вярвам, че има „отвъд”, но си го представям по друг начин, имам своя теория. Представям си Господ като Океан от разум. И след смъртта всеки от нас е като една капчица разум, която се влива в този Океан на безсмъртието, вечността и величието.

Да поговорим за любовта и жените.

Какво да кажа за тях, мога да говоря само за моята жена. Нея си я обичам много. Съвременните жени бих ги посъветвал да си останат жени, да не се правят на мъже. В това е красотата на тоя живот. Всяко объркване е грозно. Не искам жена-миньор, както не искам да виждам и мъже-секретарки. Това човечество се е крепяло и заради традициите, които днес младите хора често не уважават и не разбират. Повечето от тях считат брака за отживелица, но той си има своите предимства и не бива да се загърбва с лека ръка. Аз харесвам традициите, те внасят хармония в живота ни.

В какво се превърна приятелството с вашите колеги след „Щурците”?

Приятелството остана. В общата работа хората често се карат за пари. Това е нещото, което обикновено разваля една група. Ние не сме се карали – не защото имахме достатъчно пари, а защото никога нямахме достатъчно. То и отношението ни към парите беше такова. По времето на социализма ни възпитаваха да ни е неудобно да говорим за пари. Сещам се за “Животинска ферма” на Джордж Оруел. Там има една мисъл „Всички са равни, а едни са по-равни”. По онова време тия – „по-равните”, имаха привилегии, а ние бяхме от другите, дето са само „равни”. Никога не сме били богати хора, с рока много богат в България не можеш да станеш. Но аз се смятам за късметлия, защото съм водил един приличен живот и съм работил онова, за което съм мечтал. Ние искахме да свирим, да правим хората щастливи. Но нашата музика често беше забранявана, защото рокът е посланик на свободния дух. А в ония години, да се чувстваш свободен не беше приемливо. Непрекъснато ни наказваха.Веднъж ни наказаха дори затова, че изпяхме „Хей, Джуд” на “Бийтълс” на концерт. Не се налагаше да си взимаме отпуска като изпълнители. „Онези” по върховете ни я даваха, като ни сваляха концертите и песните от програмата на радиото и телевизията. Като се замисля, аз никога не съм искал държавата да ми помага. А само да не ми пречи. Да създаде свестни закони, които да се спазват. Малко хора обаче са подготвени за живот, в който да се опират най-вече на себе си. Все искаме някой да ни командва, да ни решава проблемите. Докато не разберем, че всеки сам трябва да си оправи живота, нищо няма да се оправи.

Авторското право и строгите мерки на АСТА са сред най-горещите теми напоследък. Мнението ви като творец?

АСТА е търговско споразумение, което обхваща много широк диапазон. Не знам защо толкова много се акцентира върху авторските права във филмовата и музикалната индустрия. Защо не се говори например за кражбата на софтуер? Разбира се, трябва да се внимава да не се нарушават по никакъв начин тайната на кореспонденцията и свободният достъп до информация в интернет. А на всички, които протестират и чертаят супермрачни сценарии, искам да задам един въпрос: защо не опитате да си изтеглите от интернет хляб без пари. Май не става, а? А смятате, че филми и музика може да си вземете безплатно и колкото щете! Много хора разсъждават така – не стига, дето си пеят за кеф, ами ние ще им плащаме за това. И това е световен манталитет, за съжаление. Не съм краен фундаменталист и не мисля, че непременно трябва да се спират сайтове. Но нека се плащат права, нека има правила. Не е законно да се крадат хората на изкуството по такъв начин. И това мое мислене ми е спечелило много повече врагове, отколкото приятели.

Върху какво работите в момента?

Подготвям своя трети самостоятелен албум. За 20 години e твърде малко да имам само три, но през това време с групата издадохме и други два албума. Работя и върху симфоничните аранжименти на няколко песни. Всичко започна с идеята да ги включим в юбилеен концерт по повод 45-годишнината на „Щурците”. Концерт, който се надявам да се състои през есента. Не знам дали ще стане или не, но аз работя по въпроса. Имам собствено студио, в което аранжирам и записвам песни и на други изпълнители. Качеството на музиката винаги е от изключителна важност за мен. И когато работя, стремя се то да е брилянтно.