Според О. Хенри, първото женско общество е създадено, когато Ева и най-голямата й дъщеря са обсъдили как да поставят Адам на мястото му. Същият източник твърди, че ако видите няколко продавачки да подрънкват гривни, увлечени в лекомислен наглед разговор, не трябва да се заблуждавате, че обсъждат прическата на Етел. Това всъщност е Женска Конференция за Взаимна Отбрана и Стратегически теории за Нападение и Защита от Света, който е Театрална Сцена, и от Зрителя-Мъж който хвърля букети върху нея.
Според енциклопедиите, първите гласове в защита на правата на жените се чуват към края на XVIII век. Във Франция е този на Олимпия де Гуж. Както може да предположите
свършва на гилотината, но пък влиза в историята.
В Англия Мери Уолстънкрафт, авторкатата на „Защита на правата на жената“, се разминава с обезглавяването. Умира при раждането на дъщерята си Мери, бъдеща съпруга на Пърси Биш Шели и авторка на ,“Франкенщайн или новият Прометей“. Мери Уолстънкрафт е гилотинирана посмъртно от общественото мнение, водено, забележете, от някои от най-известните поети романтици на времето. Вината й? Обичала, страдала, живяла както повелявало сърцето й, но имала малшанса да е по време, когато това не било приемливо ако си жена.
От тази напоена с кръв и отлъчване почва, в края на XIX и началото на XX век, покълва движението на суфражетките,
най-разпознаваемият образ на женско общество.
На 4 юни 1913 година Емили Дейвидсън излиза на хиподрума “Епсъм Дерби“ и застава на пътя на галопиращ състезателен кон, принадлежащ, както се оказва в последствие, на самия крал Джордж V. Жребецът прегазва жената, която успява да извика “суфраж“. На английски това означава “избирателно право“. След няколко дни Емили умира от нараняванията си, а движението на жените за равни политически и социални права получава името суфражизъм.
В моето детство имаше два типа женски общества. Официални и родови. Официалните бяха в учебниците и най-често споменаваните имена във връзка с тях бяха две. Клара Цеткин, германска социалистка, на която дължим обявяването на 8 март за Международен ден на жената. И Роза Люксембург, полска еврейка, философ, теоретик на марксизма, публицист и борец за граждански права на жените.
Родовите, обаче, живеят все още в спомените ми.
Ярки и цветни спомени,
силно митологизирани от времето и носталгията, но успели да запазят все пак основна доза реализъм.
Събранията на това общество се провеждаха от април до октомври под асмата в двора на баба ми. Членовете на управителния съвет бяха – баба, сестрите на дядо ми, жената на брата на дядо, съпругите на братята на баба и две нейни братовчедки. Столовете се подреждаха на калдъръмените плочи на двора, ядеше се сладко от смокини или настъргани дюли, поднасяха се традиционните лимонови резенки и прословутите маслени рогчета на баба. Пиеше се вода, наливна лимонада, а в някои специални случаи – домашен ликьор или вишновка. Ако беше много горещо – плодове, локум и шербет.
Водеха се строго поверителни разговори, които не бяха за детски уши. За мой късмет, по онова време нямаше детски парти центрове, където да ме проводят и аз имах късмета, да бъда допусната неофициално до това общество, силно наподобяващо на
кръстоска между масонска ложа,
подразделение на Червения кръст, социален патронаж и сборище на вещици. От благоприличие му казваха соаре. Някои от тези жени бяха вдовици, но повечето си имаха мъже. Тези мъже, с малки изключения, ги помня като двуизмерни образи, като герои в пиеса, които са важна част от повествованието, около които често се върти сюжетът, но които не излизат на сцената или пък излизат, но само на официални празници като сватби, курбани и погребения. В светая светих на женските разговори те нямаха място. Аз обаче имах. Благоразумно гледах да не се набивам на очи. Свивах се върху възглавница на земята, зад някой стол и гледах да съм по-тиха от мишка, та да слушам какво си говорят. На тези дамски сбирки научих за живота повече, отколкото можех да се надявам, и то преди да навърша девет години. Слушах
семейни истории, пикантни и трагични тайни,
само тук се говореше за нещастна любов, за самоубийства, за тихо отчаяние и буйна лудост, за забранени страсти, загуба на деца и мъже и за алкохола, пропил семейните хроники. Научих обаче най-вече за безусловната подкрепа от жена към жена. Може всички те да не са се харесвали толкова много. Казваха си го, понякога като дискретен намек, понякога право куме в очи. Защо едната давала толкова пари за тоалети и труфила и само модите й били в главата, защо другата била джаста-праста в домакинството и бързала да излезе да мери улиците и да ходи по комшийките, защо третата се големеела, и ред такива дребнотемия. Но дойдеше ли празник, или трудност, или голяма беда, или не дай боже, смърт, тогава всички тия
битови различия спираха да съществуват.
И тези толкова различни жени бяха като една срещу света. В добро и зло, в здраве и болест, в радост и тревога. Като сестри, като приятелки, като опора. Тяхното малко задружно женско общество, с негласното споразумение, че мъжът може да печели пари, да скове маса, да убие змей, но всичко друго го могат жените. Така израснах аз в един условен матриархат, барабар Светла с бабите. Така, когато пораснах създадох по техен образ и подобие своите женски общества. От жени, различни, не винаги харесващи се, не винаги съгласни една с друга, но безусловно подкрепящи се при нужда. Общества, без които не бих оцеляла емоционално и физически през последните години от живота ми.
0 Коментара