Завинаги или не, аз отслабнах. Аз и много жени, които познавам, успяхме да свалим килограми по диетата на Дюкан, описана в бестселъра му ”Как да отслабнем завинаги”. Учудващо е как зад глупаво заглавие като това седи толкова добре написана книга. Прочетох я на един дъх и знам, че думите му бяха първата порция диетично самообладание, без което нямаше да успея. Преди да прочета книгата, се опитвах да спазвам диетата по преразкази на приятелки, вярвайки, че съдържанието (а не формата) е важно, за да отслабнеш. Но се бях излъгала – както при всичко, което се съдържа между 2 корици, формата е съдържание. А уж съм филолог по образование.
В тази книга се оказа, че текстът подхранва онези крехки механизми в душата на отслабващия, които се прекършват при първия повей на глада. След книгата на Дюкан волята ми беше бетонирана. Затова може да се каже, че отслабнах чрез думите. Спомням си цели пасажи от книгата, повтарям си ги наум, когато премислям какво е предстоящото меню, повтаряме ги като мантра в женските разговори и в това има нещо сектанско. Няма да подаря книгата си на никого, имам чувството, че докато седи при мен, ще се радвам на добрата си форма, която не съм имала от години.
Откакто се помня,
единствената сила, която търкаля тялото ми по скалата на кантара, е лакомията.
Овладявана в редки моменти на въздържание и благословена от способността на организма ми да се справя с по-голяма част от калориите, които поглъщам, без да ги трупа, лакомията ми е вродена. Имам предвид, че ми е житейски присъща, защото е удоволствие. Стресът няма нищо общо с това и мисля, че това се отнася за всички останали хора. Да надебелееш от стрес е все едно да кажеш, че си се напил от преумора. Човек се напива, защото пие, и дебелее, защото яде. Или както казва един приятел, “дебели хора в концлагер няма”. Което би трябвало да е обратното, защото там, подозирам, стресът е бил голям.
Бях се примирила с това откритие и редките моменти, в които съм що-годе слаба, си бяха резултат на чист глад. Не че не мога да живея на празен стомах, дори е някак мазохистично приятно, но в повечето случай е танц по ръба и е въпрос на време кога ще паднеш от него. Което обрича трайността на резултата. Но какво пък, от Бриджет Джоунс насам всички жени с тегло, което се разхожда нагоре-надолу, знаят, че са жертва на глобален проблем и че щастието не зависи от това.
“Тайната на щастието е да откриеш нещо по-важно от самия себе си
и после да му посветиш живота си” – толкова много споделям тази мисъл, че съм забравила от кого е.
Отслабването със сигурност е безполезно средство, ако щастието е цел. А при кого не е? Ето с подобни размисли отваряш нощ след нощ хладилника, за да вземеш втора вечеря, защото нещо ти е пристъргало преди сън. А и както казва една японска писателка, преживяла войните и глада след тях: “Не разбирам защо трябва да си лягам гладна, когато най-после има достатъчно храна у дома.”
Така престанах да вярвам в диетите и май не съм единствената. Проблемът с диетите е още по-сериозен – преди да бъдат успешни или не, те са клишета. Големи, неонови клишета, без връзка с реалността и изгледи за успех. Всеки от вас се е срещал лице в лице с диета от рода: два варени моркова, прясно изцеден сок от грейпфрут, настойка от джинджифил – хладка, супа от ечемик, бяла риба, приготвена на пара, супа от аспержи, салата спаначени кълнове. Не си измислям това меню, преписах го от едно списание. Още по-безнадеждни стават нещата, когато се замислиш върху неверни твърдения от рода “Човекът е това, което яде”. Храната като нафора – не познавам човек, който да не е възприемал храната като източник на здраве или болести, тен или либидо, емоция или бодрост, като копче, което задейства или не определени механизми и състояния в тялото ни. Признайте, че вярвате в поне едно от следните твърдения:
школадът възбужда, какаото разваля кожата, маслото задръства кръвоносните съдове,
зеленчуците те правят по-здрав, чесънът те предпазва от болести. Опитах се да намеря едно смислено доказателство за някое от тези твърдения. Не успях, но се натъкнах на обратното – изследвания на университети и институти по света, които доказват точно обратното – човек не е това, което яде.
Наскоро прочетох, че всъщност тази мисъл е зле интерпретиран афоризъм на френска философка от ХIХ век, който гласи: “Кажи ми какво ядеш и ще ти кажа какъв си”, и има предвид храната като социална и обществена функция.
Диетите не действат, това показва моят и на още 20% от българите (колкото са хората, които са пазили диети у нас) емпиричен опит. От всички в България, които някога са били на диета, само 28% признават, че са имали временен ефект от усилията си. До тази пролет, когато процентът на загубили тегло хора рязко се увеличи. Общото между тях, е че са чели една и съща книга. Обективно погледнато,
масовото отслабване тази пролет е равно на социален феномен.
Световната здравна организация поставя затлъстяването на едно от първите места като заплаха за човечеството. В България затлъстелите хора са над 49% от населението. Затова се опитах да си отговоря как преминах към онези 51% без излишно тегло, и то относително безболезнено.
Преди всичко защото “Как да отслабнем завинаги” (доколкото е възможно за книга) симулира личен подход. Дюкан говори на мен и на никой друг, предвижда всички въпроси, които бих задала, и изчерпателно им отговаря. Усещането от прочита е за диалог, в който читателят участва. Дюкан разбира чудесно психиката на лакомия човек. Достъпът до храна трябва да е лесен и прост, затова всчки сложни диети се провалят. Трябва да можеш да отвориш хладилника и там да има нещо, което можеш да изядеш веднага. Никакви зеленчуци на пара, сложни съставки, безкрайни методи на приготвяне.
Гладният човек е безкомпромисен.
Единственото, което може да го дисциплинира, е съществуването на система и очевидният ефект от нея. Дюкан предлага и двете, и то стематизирани в етапи, които възнагрждават всяко предишно усилие. И най-вече това е първата диета, която не отнема социалното общуване. Почти всеки ресторант разполага с белтъчно меню, което е в основата на отслабването – печено месо, яйца, риба, а когато е позволено – сурови зеленчуци. Не казвам, че е лесно, първите дни бяха трудни като при всяка диета. Но на 4-ия ден гладът изчезва и на негово място идва удоволствието от видимия резултат. Бях доволна от това колко много описаното в книгата отговаря на реалността. Затова смятам, че диетата на Дюкан е успешна за толкова много хора – повечето начини за отслабване, включително и спортът, са пряко зависими като резултат от индивидуалните особености на отделния организъм. При Дюкан ефектът е един и същ при всеки, в етапи и срокове както е описано в книгата. Още един пример за това как простите неща действат.
В този смисъл книгата на Дюкан е не просто диета, а философия. Чудя се как досега никой не се беше досещал, че като всеки проблем на психиката отслабването е обречено, ако разчита на рецепти и списъци от продукти. Точно затова ви препоръчвам да прочететe книгата, а не да пазите диета по преразкази. Нахранете се първо с думите, защото после ще ви е по-лесно да отслабнете. Едва ли завинаги. Но поне за това лято.
0 Коментара