На езика кечуа, на който говорели древните инки, Аконкагуа значи Планината на снежните бури. За нас, 8 българи, пълзящи към нея, всичко изглежда като игра – спим ден-два на базов лагер за аклиматизация, качваме върха и ако остане време, пробваме и втория – Кумбо. Така горещо ни обещават водачите Боби Димитров и Миро Нанков.

Още на 3600 м височина двамата варненци в експедицията получават главоболие. Ние, софиянците, издържаме още 600 м нагоре – точно колкото е разликата между Варна и София в надморската височина. Оказва се, че и

на другия край на света всеки носи родното си място.

След преход от 25 км по сухото корито на река Хорконес стигаме претрепани до базовия лагер. Бедният алпинист се познава по огромната раница, докато всички останали качват багажа си на мулета. Познайте кой е нарамил най-много кила? Разбира се, българите… Базовият лагер е на 4300 м и искрящият Аконкагуа се е надвесил отгоре му. Тежкото главоболие на всички ни има любопитна причина – зоната на Аконкагуа (6962 м) била най-изпъкналата точка на планетата Земя при измерване от центъра й. Хималаите били по-високи, ако се мери само височината над морското ниво.

Затова липсата на кислород тук на 4300 м се равнява на 5800 м в Хималаите. Изчислението е на американски геодезисти и се разяснява подробно в базовия лагер. Но това е бял кахър в сравнение с бурята, която връхлетя лагера през нощта. Рязко падане на атмосферното налягане

отприщи ледени ветрове, долитащи от Космоса.

Вихърът блъска тавана на палатката до пода и изведнъж утихва. След минута се чува ново бучене високо в небето и след 4-5 секунди палатката отново е на паздер. И така до сутринта. Ако само един пеш не е затиснат с камъни, всичко отлита някъде в нощта, а човек остава като гол охлюв сред стихията.

За да не полудееш от страх, трябва да възприемеш бурята като живо същество и така да „влезеш в контакт с нея“.

Планината е жена и трябва да те поиска

Адското главоболие ни души вече трети ден в базовия лагер. Височинната болест може да се развие в оток на белите дробове, от което следва задушаване. Спасението е бързо слизане надолу.

Вече е 16 февруари, а до 19-и трябва да атакуваме върха! Решавам да разхлабя главобола си, като се спусна сам от базовия лагер на по-ниско и да преспя там. Обяд е и разстилам спалния чувал до съборена постройка на 3800 м. Наоколо сред тишина се зъбят в небето остри чукари. Помагам си с тибетската практика за релаксация шамата, като дишам и мижа – чакам тялото ми да се пребори с непознатото за него „парциално налягане в Андите“. Изведнъж усещам лек дъх, идещ от каменния купол на Аконкагуа. При практиката шамата съзнанието се рее свободно от мисли и възприема всичко, долитащо отвън. Сигналът е „женски“ – с глуха и променяща се вибрация. Огромната златна канара над мен явно притежава свое енергийно поле в „ин“ зоната, както биха казали китайците. При инките съприкосновението с духа на планината се нарича дамагоми.

Обладаването на силата дамагоми преражда човека или го убива…

Чувствам се като нов – главоболието изчезва и окрилен тръгвам нагоре към базовия лагер. Липсата на кислород убива ранния рак.

Нашият ден за начало на атаката към върха е петък, 21 февруари 2003 г. Преди това атаките на две наши двойки алпинисти бяха неуспешни заради злата буря. Сутринта изненадващо тя утихва и изгрява слънце. С убедеността на осенен старателно надиплям националния трибагреник и знамето на „Нощен Труд“ в джоба на якето си. Зная: върхът-жена Аконкагуа ме чака…

Свръзката ми, депутатът Тошо Пейков, също е под пара – отнякъде е научил, че негови депутати от партия „Оборище“ се отцепват в нова парламентарна група. „Само чакат да ме няма и веднага гледат да разклатят царя!“ – тюхка се той. Изкачваме се до лагер 1 – на 5400 м, заедно с американска експедиция, водена от българския емигрант Вал Тренев. Палатките ни са една до друга на билото Нидо де Кондорес (Гнездото на кондорите). В тъмното Вал се провиква към нас от палатката си да му изпеем нещо мило и родно. С Тошо подхващаме „Хубава си, моя горо“, а после и „Македонско девойче“ се понася над Андите. О, чудеса! От друга палатка в нощта долита мъжки напев – „Биляна платно белеше на охридските извори“. Ха стане дума за пустата Македония, и накрай света да си –

отнякъде ще се изрепчи комшия.

В случая се оказва босненецът Драган, живеещ в Копенхаген.

На другия ден с Тошо стигаме щурмовия лагер „Берлин“ на 6000 м. Оттук ще катерим към най-високата точка на Южното полукълбо на планетата.Кислородът във въздуха вече е с 50 на сто по- малко. Кръвта се променя изцяло и хемоглобинът скача от 120 на 180. Учени от Япония установили, че след 8 дни престой в разредения въздух

умират младите ракови клетки в организма.

Опитите да се имитира всичко в барокамера в ниското и така да се победи ракът досега са неуспешни. Защо – науката вдига рамене.

На сутринта, 23 февруари, неделя, е слънчево и тихо.Тръгвам последен от щурмовия лагер нагоре и неусетно бързам да настигна другите – грешка. Бързото ходене е бърза умора и след 6 часа катерене вече съм полумъртъв. Слънцето прежуря адски, водата е изпита… Зад мен са останали група аржентинци, свръзката ми Тошо също се отказва на 6700 м.

Върхът се вижда, но нямам сили, нямам вода, нямам воля… Тогава ме задминава босненецът Драган, което е тежък удар по балканската ми чест. Отдолу се задава още един алпинист – ако е румънец, ще го бутна в урвата! Оказва се бразилецът Флавио и двамата, стиснали зъби, дращим всеки сантиметър по камъните нагоре.

Точно в 17,12 ч., след девет часа катерене, съм при Бога на седем хиляди метра височина. Чувствам се в Космоса – безбрежен и въздушен. Прегръщам небето, а залязващото слънце е в краката ми! В еуфорията забравям да целуна и да благодаря на върха, че ме прие. Отмъщението на женската енергия, която усетих още в началото от Аконкагуа, предстоеше.

Нощта се спуска в черно

Преди здрачаване над Аконкагуа се спуска една друга реалност – блуждаещи силуети и искрящи камъни насищат пространството. На слизане от върха босненецът Драган и бразилецът Флавио слагат котки на обувките си (железни шипове за лед и сняг). Аз съм ги оставил в щурмовия лагер да не ми тежат и сега си плащам за гяволъка. Вървя бавно и очевидно изоставам от двамата. Но – опиянен от победата и с облаци в очите и ушите – нехая за настъпващия мрак. Ненадейно подхлъзване над урва, дълбока над 2 км, ме отрезвява. Само рязко забиване на щеката в снега ме спасява от политане надолу. Стигам до разкована дървена колиба на 6200 м и малко по-надолу залезът напълно угасва. Всичко потъва в мрак, а огромният купол на Аконкагуа над мен се превръща в черна пирамида. Няма Луна и изпадам в положението на слепец – с щеките опипвам камъните пред себе си. Всяка крачка встрани може да ме захвърли в бездънен сипей. Решавам да не рискувам, а да се върна обратно нагоре към познатата съборена къщурка на 6200 м.

Вървя обратно нагоре към върха и в мрака всяко докосване на камък с щеката произвежда искра. Какви ли невидими енергии бликат от най-изпъкналата скала на планетата? Виждам на 10-ина метра пред себе си да блуждае черен силует. Не се плаша, а тръгвам към него – на мястото няма нищо, което да се пипне, но се

усеща как „нещо“ струи изпод краката.

Това ли е великата сила, наричана от древните инки духа дамагоми? Изпитвам учудваща мощ и безспир катеря в нощта нагоре към върха. Излиза остър вятър и рязко застудява. Стигам подножието на огромни канари и търся ниша, където да се скрия на завет. Нямам пухенка, нито спален чувал. За атаката алпинистът тръгва само с най-леките дрехи, за да не му тежи нищо. Рия с щеките и всичко се рони и святка с искри надолу в тъмното.

В небето изгрява една-единствена ярка звезда и с упование я гледам. „Само ти виждаш и знаеш какво става и къде е лагерът“ – чувам се да й говоря аз. Изведнъж, от светлината на звездата ли, що ли, но пред мен просветва разкованата колибка. Тя е с отнесен от ветровете покрив, размерът й е 1 на 2 м, вътре е пълна с навят сняг и лед, но подът от дърво е здрав – пълен разкош! Доверчиво лягам. Кучият студ разглобява и мен. В черното небе изгрява фантастичният Южен кръст от звездите на Голямата мечка. Унасям се и ме обзема усещането, че

В колибката има още някой. Абсолютно съм убеден

в присъствието й зад мен – това е пълна жена, около 50-годишна, в басмена рокля. Цялата е в жълто. Стои зад мен и сякаш от нея долита топлина на кухня.

Треперя от студ, а гърлото ми изгаря от жажда. Снегът е с вкус на пресъхнало кисело зеле. 3 часът е и Луната изгрява, зъберите наоколо отново се виждат. Студът и светлото ме пъдят навън и решавам да бягам нагоре, за да се сгрея. Хрумва ми, ако видя пътека – да тръгна по нея. Изведнъж чувам ясен женски глас: „Остани тук, така ще е по-добре!“ Приемам съвета и като качвам хребета, послушно се връщам в колибата.

Едва сега се питам чий е гласът. Сам съм, на километри има само сипеи и върхове, но около мен нещо витае.

Дева Мария е, помислям си.

Не съм вярващ и не знам защо решавам, че е тя. Чувал съм за налудничави халюцинации на алпинисти в Хималаите, но странното тук е, че „халюцинацията“ ми дава правилни съвети.Тази „жена“ ми внушава да бъда добър и спокоен.Лежа отново в дървения сандък и гледам звездите. Увил съм се и с трибагреника, и със знамето на вестника. Пръстите на левия крак ме сърбят, което е знак за измръзване. Събувам пластмасовата обувка и ги разтривам. Десният крак не се обажда и забравям да му помогна с разтривка. По-късно ще се окаже, че неговите пръсти са премръзнали… Призори излиза вихрушка, която блъска като чук. Утихва изведнъж и вселената потъва в покоя на утробата си. След секунди горе в небето се чува бучене. Свределът набира скорост и се стоварва отново върху разкованите дъски и удря с озлоблението на зъл демон.

Мълча и чакам най-бавното утро да се пръкне. То идва с мърдащата фигурка на алпинист, който катери към мен. С крясъци търча към него, но когато го стигам и питам „Донде ес Берлин?“ (Къде е щурмовият лагер?), мъжът вместо отговор ме пъди с щеката си. Оказва се, че го гони голямата нужда и аз само му се пречкам. Човекът се крие с тоалетна хартия зад канарите, а аз потръпвам от радост.

Зървам втори човек, и то познат – американката Елизабет. С нея сме приятели от базовия лагер. Тя е самотна алпинистка от Калифорния, която сега щурмува Аконкагуа. Прегръщаме се, тя знае за изчезването ми и казва, че Тошо Пейков е организирал търсенето ми през нощта.

Слизам надолу и си свиркам щастливо.

После в Буенос Айрес разказвам на аржентински дипломати за виденията си в нощта под върха. „Богородица те е закриляла“, съвсем убедено решиха те. Месец по-късно в София същият разказ предизвика приятелска насмешка. А за мен нощта с Аконкагуа ми става все по-ценна от стъпването на най-високия връх в Южното полукълбо.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара