Да избягаш за 60 секунди. Толкова отнема решението. И вече съм там, на високото. Всичко останало е въпрос на организация.

Не помня кога за първи път съм се качила на планина. Вероятно съм била с мама на три години. Помня кога се влюбих в нея като зряла жена. Вече имах семейство, кариера, прилични доходи и тогава разбрах, че нещо ми липсва. Някои си намират любовник, други си купуват обувки, аз поех по пътя. Пътя към високото, адреналина и дългите часове на мълчание, в които слушаш думите на планината.

Понякога става набързо. В сряда, в пет следобед. Вместо на фитнес отиваме до Драгалевци, качваме скоростно Бай Кръстю и в седем и половина сме обратно в ниското – при семейните задължения, недовършената работа за вкъщи, гостите, които е поканил мъжът ми, и всичко останало. Само че сме откраднали два часа в шарките на дъбравата. Като отворен прозорец в претрупаната седмица.

Друг път има раници, екипировка, карти, храна, вино в пластмасова бутилка, Рила, Пирин, даже Родопите, ако успеем да избягаме по-рано в петък от работа. Два дни в Горната земя. При езерата, нестопените преспи, срамежливите лалугери и историите за планини и хора. Нещо като паралелен живот, 2000 метра над ежедневието.

Там, горе, срещаш себеподобните. Хората, които също са намерили своето усещане за планина. Алпинисти, катерачи, ходачи с много зими и километри зад гърба си, опитни или недотам опитни, но всички обединени от стремежа към различното.

Не казвам, че винаги е лесно. Имало е случаи, особено през зимата, когато съм се заклевала, че веднъж да свърши всичко, кракът ми повече няма да стъпи на високо. Натъпквам раницата и котките на дъното в шкафа, прибирам картите в библиотеката и започвам да се държа стандартно.

Даже веднъж ходих на кафе в неделя с приятелки в Докторската градина. Не казвам, че не беше забавно. После ходихме да си купим обувки. Но усещането, че уикенд след уикенд нещо ти липсва, лека-полека се насажда и бавно те поглъща.

И тогава един ден идват онези 60 секунди. В които желанието да избягаш става по-силно от начертаните планове, разумните доводи и взетите решения. В този миг Пътят отново е започнал. Няма смисъл да му се противиш. Просто правиш първата крачка по него. Нагоре. Към паралелния живот.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара