Преди много време, когато напуснах правите и ухаещи през лятото на липи улици в родния ми град, у нас все още съществуваше така нареченото “софийско жителство”, заради което като младоженка изтърпявах всякакви подмятания от видни столични компании, с които си дружеше мъжът ми.

Спомням си как в началото на семейния ми живот, за едно парти вкъщи, дълго се вихрих в кухнята и как още преди да подвия крак и седна на трапезата, част от гостите подхванаха разговор за известни с кръчмите си улици в Рим, Париж и Виена.                  Слушах ги, леко развеселена, как свободно изпадаха в подробности за тамошните гледки, марки алкохол, храна и обстановка, все едно обсъждаха времето навън. Бяха направо

смайващо щедри в нахалството си

да ме пренебрегват в собствения ми дом и тези, които добре ме познават, веднага ще си представят колко време съм им дала, за да се перчат. Е, потраях, а после без капка колебание в главата ми и с най-сърдечната усмивка, която успях да си лепна, свих длани, разперих леко пръсти и оформяйки нещо подобно на малка топка, им рекох:

”А в нашето село растат ей такива домати в градината!”

Не, че имах село, където като другите деца да съм играла през ваканциите, но поне им секнах удоволствието да описват места, които тогава нямах никакъв шанс да видя. Годината беше 1984-а – и освен в големия Съветски съюз, с мъчно пристигнало оттам приглашение, не бях стъпвала в никоя друга държава, подобно на останалите обикновени хора. След думите ми някои отвориха усти като риби на сухо, а други

избухнаха в искрен смях,

който ме накара да погледна по-оптимистично на следващите сбирки вкъщи.

Не се извиних за стореното на

надутите разглезени гости,

но полека насочих разговорите към теми, в които можех да участвам, повтаряйки си наум, че не бива да се огъвам, за да получа нечие одобрение, или уважение. В онзи момент поставих началото на контакта си с много хора, част от които и до днес са ми приятели.

За моя нов живот нещата започнаха точно така. Толкова за софийското жителство, за това кой откъде и защо е дошъл, кой какъв е и на какво е разчитал за да пътува, раждайки се на или около жълтите павета, по които и бездруго обичам да се разхождам.

Днес от една статия, обобщаваща данни за вътрешната миграция на населението разбрах, че неподозирайки съм участвала в първата й вълна след 1992 година, когато напуснах центъра и се

заселих със семейството си около София.

И ако тогава това беше по-скоро вид мода, сега съвсем осъзнато съм решила да се преселя на някое отдалечено и по-малко място, което би ми дало повече спокойствие в бързопроменящото се време.

И тъй като винаги съм се водила от вродения си усет, пазещ ме да не вземам емоционални решения по важни въпроси, започнах търпеливо (за ужас на близките ми) да търся и да се информирам. Натрупала във времето безценен опит от живеенето си на различни места, свързан с достатъчно строителни дейности, неприятни бумаги и куп ежедневни неволи, съм се научила

да разчитам преди всичко на себе си,

да се променям и най-вече да търся и ценя красивото във всичките му форми. Сякаш с напредването на годините ми все повече се впечатлявам от природните картини и звуци, чиято несравнима информация ме смирява и засилва желанието ми да живея с простичките неща, които ме заобикалят. Та затова в предишните дни се бях размечтала за морето, където през лятото се застоявам в спокойна вилна зона. Там изпитвам истинска

радост да ровя в земята,

с която никога не съм прекъсвала връзката си, да бера зеленчуци и билки направо от градината и като вдишвам чистия им аромат, да се единявам с природата. На това място държа очите си широко отворени за всяка свежа утрин; за предиобедното слънце, посребряващо водата с безброй трептящи светлини; за спокойните нощи, когато само песента на щурците и мирисът на цветята се носят из градините; за мрака, който кипи от неосъществени желания.

Дали това ме прави стара или нова селянка?                         

Не се замислям, докато стъпила боса на плочника поливам градината, освобождавайки се от натрупаните страхове и недоволства. Не го мисля, като галя котките, които мъркайки ми показват  привързаността си. Не го мисля, когато говоря на дърветата и ги прегръщам или наричам бледозелената морска вода да ми помогне да изживея дните си на място, което най-после ще ме освободи от товара да угаждам на другите хора.

Сега, докато мълчаливо изчаквам слънцето да залезе откъм хълма на близкото село, а влажният полъх на морето да раздвижи лехите на двора, се размечтавам да подредя още една къща.

И дебнейки нощната тъмнина, осъзнавам, че от години не съм била така свободна да избирам.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара