Харизматичната Люси Дяковска ще пее за първи път със Софийската филхармония на 27 и 28 декември в Зала България. В празничните концерти ще звучат емблематични песни за Коледа и Нова година. Ще има и музикални шедьоври от Италия, Франция, Англия, Америка, България, Русия. Владо Пенев ще разказва коледните истории. И всичко това ще е под палката на маестро Найден Тодоров.

Люси казва, че това е може би най-важният й проект, който носи различна емоционалност. В концерта ще прозвучи песен, чийто оригинал е написан от дядо й – композитора Иван Вълев, за женски хор.

СНИМКИ: Диляна Флорентин

Люси е родена в музикантско семейство – майка й е пианистка, а баща й е известният оперен певец Любомир Дяковски. Още от малка се занимава с музика. След завършване на училище заминава за Хамбург, Германия, където учи в Специализирано училище за танци и драма. По време на своето следване танцува в мюзикъла Buddy . Печели световна популярност, 5 албума с общ тираж над 5 милиона копия и всички европейски музикални награди с немската поп група „Ноу Ейнджълс“. Новата й страст е оркестровото изкуство. Участва успешно в мюзикъли, става част и от оригинала на „Котките”. В момента е в Пловдив, където текат репетициите на единствената танго-опера на Астор Пиацола „Мария от Буенос Айре” с режисьор Веселка Кунчева. Премиерата е на 13 януари. Съвсем предколедно с нея си говорим за мечти, чудеса и доброта. Но и затова колко важно е музиката да ни спаси от ерата на мълчанието. Вижте защо, разговорът с нея е подарък!

Казваш, че сме в ерата на мълчанието. Защо?

Защото това, което се чува, са предимно шумни крясъци, които не носят никакви послания. И защото е много засилена анонимността. Нормалното, структурирано говорене изчезва. Хората все повече не го владеят, защото когато пишеш анонимно, можеш да си всякакъв. А когато трябва да изразиш себе си гласно, влизаш в конкретизация, нужно е да се определиш. Имам чувството, че все по-малко хора могат да се определят кои са.

И как си обясняваш тази загуба на идентичност?

Може би е свързано с изключително бързото навлизане на анонимността чрез социалните мрежи най-вече.

Или по-точно – чрез тази подадена анонимност, която ти дава право да си такъв.  Така, в желанието си да бъдат анонимни, много хора започват да губят своя идентитет.

За да не носят отговорност?

Да, а и защото така можеш да бъдеш всеки, който си пожелаеш. Може да избягаш от това, което си, а не искаш да бъдеш. По-лесно е да откраднеш идентитет, отколкото да създадеш. Трябва да си усърден, за да си създадеш добър, приятен идентитет, който да бъде харесан.

И как се спасяваме в този урудлив свят на анонимността?

Надявам се музиката да остане един от проводниците на емоцията, на нормалността, на красив начин на изразяване. Възможността за комуникация чрез музика е огромна. Това са моменти, в които ти и хората пред теб може да обмените доброта, дори безусловна любов. В този момент можеш да се обясниш на публиката по такъв начин в любов, по който те може би никога не са го изживявали. А това е важно за света, в който живеем в момента.

По-възрастната генерация например по-лесно отвръща с думи, може да разгърне разговор. А на младите им става все по-трудно да кажат какво изпитват, да го формулират с думи. А словото е най-важният компонент за една комуникация. Мисля, че ние, които нямаме нужда от безшумна комуникация, трябва да задължаваме хората да ни отвръщат по същия начин.

И как да ги задължим?

При всеки е различно. Опитвам се на моите концерти да провокирам, да водя диалог с хората, да ходя при тях, да ги карам да се почувстват дори неловко. Защото, когато някой ти навлезе в пространството, дори да е само с доброта, може много да те стресне. Ако си свикнал да е безмълвно, неутрално и тъмно всичко около теб, едно докосване може много да те стресне. Но може и да те съживи.

Казваш, че коледният концерт, който ще изнесеш в Зала „България” на 27 и 28 декември, е най-важният проект за теб, за който ти е нужна една по-различна смиреност, която ти не притежаваш? Смяташ ли, че можеш да бъдеш смирена?

По-скоро, да. Не мисля, че емоционална избухливост не изключва това да си смирен. Коледните празници носят една по-различна енергия и ако човек пожелае и си позволи, може да намери по-различни решения за себе си. Коледа не без причина е ново начало. И аз винаги се опитват по някакъв начин едно ново начало за себе си да положа, колкото и трудно да е това понякога.

Всичко това означава, че трябва да теглиш черта, да оставиш някакви неща зад себе си.

Да затвориш врата…

Да, със сигурност да затвориш врата – на нещо, което не искаш да взимаш със себе си. И да отвориш нова – на това, което искаш тепърва да изживееш. Искам чрез тази коледна музика, която е написана в по-голямата си част от хора, които са живели в манастири в миналото, за да достигнат до по-различната енергия, която наричаме Бог, да се доближат до чудото, да повярват в нещо по-различно, нещо по-добро. И за да мога да предам това усещане, най-малкото трябва да повярвам, че нещо по-голямо може да ми се случи.

Какво е по-голямото нещо, което искаш да ти се случи?

Не става дума за неща, материализирани в успехи, а за човешки успехи. Нещото, което забелязвам в себе си, е, че започвам да живея много уединен живот. Имам си винаги свое извинение защо не мога да отида на парти, на вечеря, или някъде другаде. Отговорът е в утрешни мои ангажименти. Да си вкъщи е някакъв комфорт,  но дали това е отговорът.

И всъщност отговорът е?

Не може причината да е в някаква дисциплина. Обожавам ежедневната комуникация и тази чрез сцената, но в някакъв момент слагам бариера. Рядко имам желанието да ме открият такава, каквато се познавам. Може би защото имам много сценични срещи с хората и имам чувството, че това ме изцежда. Не знам дали няма да прозвучи много неуместно, ако кажа, че това ми стига. Опитвам се да си отговоря дали общуването чрез сцената ми е достатъчно и затова нямам нужда от другия вид комуникация.

Аз живея близо до „Женския пазар”. И почти всеки ден съм там и  си говоря с хората. Нямам мълчаливо ежедневие. И вероятно ми доставя по-голямо удоволствие, отколкото разговорите на поредното парти. Спрямо тези спонтанни и малки отношения успявам по по-различен начин да определя себе си, да се погледна не с очите на мои приятели, които ме харесват, а с тези на много различни хора.

Приемаш много лично коледния концерт, който ти предстои? Може ли да се каже и че това е част от твоя лична трансформация?

Да, мисля, че е така. И знам, че имам нужда от това. До голяма степен още съм дете, гаменът, който все още ходи със свлечени шорти, тениска и без сутиен, но в същото време си давам сметка, че съм жена на 42 години. Вече не използвам за себе си думата превъплъщение. Аз съм човекът, който съм днес, и на годините, които съм. Преди време си казвах: сега ще бъда мацка, ще облека рокля… В процеса на еволюция на съзнанието, то вече не е някакво преобличане, става част от теб, защото не ти отива на съзнанието постоянно да си този човек, останал преди 20 години на площада в Плевен с маратонките и ролковите кънки. Той все още съществува и е много важен за баланса на сцената, заема 2/3 от теб, обаче има още 1/3, която е цялата тази трансформация, през която преминаваш много бавно и вярвам – успешно.
Стартът на мюзикъл проектите подсъзнателно беше началото на тази трансформация, но не бях наясно, че ще е така. Сега усещам, когато съм на сцената, че имам нужда да съм този човек, който със своето разбиране за света, с всички тези изживявания, през които е преминал, с годините опит, да е дори дарител.

Какво искаш да дариш?

На хората, дошли на моите концерти – усещането, че не са сами в страданието си, в радостта си. Искам чрез музиката, чрез емоцията, която ще им дам, да знаят това. Защото виждам толкова много самотни хора. Понякога и аз се чувствам много самотна. Може би защото изпитвам емпатия към ближните, особено когато се отнася до възрастни хора. Голяма част от моята публика е възрастна. Когато видя тези хора, всеки път изпитвам огромно желание да ги докосна, да ги прегърна, и то не само с музика, да им покажа, че не са сами. Вероятно е така, защото винаги съм била много близка с моите баби и дядовци. Може би, защото те са ме научили на съпричастност и съчувствие. И може би, защото в последните години животът за възрастните хора в България е много труден. И защото тази мизерия, която постоянно виждаш по улиците, е изписана вече на лицата им. И затова искам да им давам.

Целия текст четете в новия брой на „Жената днес“

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара