Дъщеря ми не хареса корицата на новото издание на книгата на Георги Марков „Портретът на моя двойник”. Прилича й на комикс. А аз намирам, че тя точно отразява духа, както на писателя, така и на най-хубавия му роман. Доволен съм, че след години забрава те отново са при читателите.
След като Марков емигрира през времената на социализма, романът беше забранен, иззет от книжарниците и библиотеките и забравен. Когато един приятел потърсил някоя от книгите му, библиотекарят казал: „Имаше такъв писател, сега го няма и никога не го е имало”. В последните тридесет години акцентът върху творчеството на Марков беше поставен върху „Задочните репортажи за България”. Романите, разказите и пиесите му останаха на заден план. А „Репортажите…”, въпреки че дават сравнително добра представа за онези – както при Гогол – гротескни времена, за разгула на партийната върхушка и за моралните измерения на нравствения упадък на българите, все пак
не са литература, а публицистика
При това, гледната точка на автора не е изцяло обективна, защото той самият беше „галено дете” на властта и се въртеше в опасна близост около същата тази върхушка. Книгите му вървяха в огромни тиражи и пиесите му се играеха пред препълнени зали в най-престижните театри. Като рожба на „Априлското поколение” и в знак на специално благоволение, на Марков бе даден достъп до най-секретните архиви на Комунистическата партия. Делата на нейните икони Адалберт Антонов-Малчика, Лиляна Димитрова и Никола Вапцаров залегнаха в два от основните пропагандни брандове на социализма, написани от него: пиесата „Комунисти” и важна част от сценария на сериала „На всеки километър”. Той получаваше високи хонорари, живееше в национализирана държавна вила в Драгалевци, караше автомобил „БМВ” (в София тогава дори съветските автомобили бяха рядкост), приятел беше с хора като външния министър Иван Башев и председателите на творческите съюзи Любомир Левчев и Любомир Кабакчиев.
Ходеше на лов с партийния вожд Тодор Живков
и според градската легенда се радваше на интимното приятелство на дъщеря му.
Защо захвърли всичко това, за да го замени с несигурната и по-често горчива съдба на емигранта? Вярно е, че в края на Хрушчовското „размразяване” Марков започна да влиза в конфликт със затягащата се партийната цензура и курса към груба идеологизация на литературата и културата. Но както казва приятелят му Любомир Левчев: „Мисълта на Джери танцуваше на ръба на позволеното, но никога не падаше в пропастта. В крайна сметка творбите му се оказваха жизнеутвърждаващи, сиреч политически проверени”.
Въпреки това по всичко изглежда, че Марков вече е намирал България тясна за своя талант и е решил да рискува и „да счупи оковите на езика”. Големият литератор и критик Петър Увалиев, който му помогна да започне работа в Би Би Си, ми разказваше, че в Рим писателят се е срещал с Фредерико Фелини и е търсил контакт с Карло Понти и Микеланджело Антониони, за да им предложи да екранизират романа му „Жените на Варшава”.
Уви, световните двуезични автори се броят на пръсти:
Набоков, Конрад, Бекет, Джойс, Юнеско, Чоран, Кундера, Ишигуро и май сме дотук. Не успял да научи докрай добре английски език във Великобритания, освен „Задочните репортажи за България”, Марков успя да напише само пиесата „Архангел Михаил”, наградена в Единбург, и – в съавторство с англичанин – романа „Достопочтеното шимпанзе”.
Може би, това е една от причините в общественото съзнание той да остане преди всичко като жертвата на „убийството с чадъра”- най-голямата мистерия от времената на Студената война.
Кой уби Георги Марков?
В началото на 90-те в София пристигна екип на „Таймс телевижън”, телевизията на Би Би Си, който снимаше филм за покушението. По молба на преводача им, журналиста Владимир Береану, им помогнах да се срещнат с комунистическия идеолог Александър Лилов, с бившия вътрешен министър Димитър Стоянов и със следователя по „делото Марков” Орманков. Разговорите не разкриха нищо ново и филм не се получи. Разочаровани, британските журналисти ни оставиха всичките си материали, събрани в Лондон: в Скотланд ярд, Би Би Си и сред емигрантите, в Солсбъри: в секретната химическа лаборатория в Портън Даун, в Мюнхен: в радиостанциите „Свободна Европа” и „Дойче веле” и в Рим, в Чинечита. Те станаха основа на книгата „Кой уби Георги Марков”, публикувана от издателство „Сибия”. Тя пък прерасна в Тhe Umbrella Murder (Убийството с чадъра), финансирана от издателство Tien от Кеймбридж.
Докато писахме книгите с Владо, а и години след това, се срещнахме и беседвахме с две от съпругите на Марков, Здравка и Анабел, с най-близкия му роднина, братовчеда Любен, със следователите от Главно следствено и Скотланд ярд, с другата предполагаема жертва, журналиста Владо Костов, с Увалиев, с ченгетата от КГБ Калугин и Гордиевски, със сочения за потенциален извършител Пикадили (Франческо Гулино).
В тези разговори имаше конспиративни теории, стрелящи чадъри, сачми от платина и иридий, рицин и други екзотични отрови, но нито едно пряко доказателство за самоличността на извършителите и поръчителите на атентата, случил се на 7-ми септември 1977 година на моста на Темза Ватерло. До същата задънена улица след повече от 20 години стигнаха и българското, и английското следствие и безславно бяха прекратени.
Днес, след драматичните и понякога водевилни перипетии на подобните покушения срещу двойните агенти Литвиенко и Скрипал, съм много по-склонен да приема за вероятно „отровният чадър” да е разработка на КГБ и ДС. Съвсем не съм изключил обаче и другите версии. Смятам също, че и МИ-5 МИ-6 имат какво още да разказват.
След излизането наскоро на нова книга за случая, написана от бивш агент, в София отново се заговори, че Марков може и да е имал вземане-даване със „секретните служби” на България и Великобритания. Ние не можахме да открием категорични индикации и за това. Омбо – Христо Друмев, дългогодишен директор на НДК, близък приятел на писателя, прототип на „Този, отдясно”, един от главните герои на романа „Портретът на моя двойник” – твърди, че Марков е помагал на Държавна сигурност.
Левчев свидетелства пред български съд,
че го е чувал да казва: „ДС ме използват, ама и аз ги използвам” и „ Тези игри с ДС и МИ-5 са от полза за литературата”.
Каквато и да е истината, тя не може да хвърли сянка върху факта, че Марков беше и си остана голям българки писател. С „Портретът на моя двойник” и „Жените на Варшава” той ще остане в Пантеона на нашата литературата.
„Портретът на моя двойник” е модерен роман, близък по дух на творбите на Хенри Милър, който няма абсолютно нищо общо със социалистическия реализъм. Сюжетът е прост. В една среднощна игра на покер журналист – прототип е самият Марков – и „Този отдясно” изграждат сложна схема, с която да измамят и ограбят Хиената, легендарен столичен комарджия. Играта, която според мотото на романа, е „по-съвършена от живота”, всъщност е метафора на духа на онова време. Време, в което
идеалите са само параван на насилието,
лъжата и алчността. Фалшиво време, в което правилата често се менят и понякога се обръщат дори срещу този, който ги е измислил и въвел.
„Жените на Варшава” е кратка повест, пълна с живот, красота, любов и мистика. Под звездното небе на Джендем баир, където змии и дяволи се надбягват в лудешки танц, геологът Павел и овчарят дядо Йорго рисуват образа на Варшава. Една Варшава, далечна и непостижима с нейните бляскави жени, с нейните широко отворени врати и прозорци с надежда. Варшава, другият наш възможен, но отказан ни живот.
Може би, ако Марков беше останал в България, щеше да напише още хубави книги. Избра свободата. За да се разочарова и от нея. Отново и отново чета писмото, което е написал до приятеля си Димитър Бочев, месеци преди да го убият:
„Свободата на словото и в двата свята се свежда до това да крещиш какво те вълнува в дома си или пред шепа приятели. Но я се опитай да изкажеш мнение в „ независимия” вестник „Таймс” или в Би Би Си. Имаш много здраве от
пробитата шапка на демокрацията.
Там, точно както и в „Работническо дело”, трябва да се съобразяваш с линията на редакцията. Но нито хората от радио „София“, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България или за българите. Ако търговските интереси на Запада повеляват, те са в състояние на започнат да свирят химна на Съветския съюз заедно със собствените си национални химни.
Истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а това мръсничко, подличко, добре маскирано, добре гарнирано чувство да осигуриш собственото си живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от теб, за да му чистиш пипалата”.
0 Коментара