Здравка Евтимова е писател и преводач с няколко романа и безброй разкази, включително и в „Жената днес“ – още от 80-те години на миналия век. Нейни книги имат английски, американски, холандски, гръцки, италиански и дори китайски издания. Здравка сама превежда творбите си на английски. А последният й роман „Зелените очи на вятъра“ е истинско бижу, пътеводител към доброто, огромна наслада за читателя.

„Има гласове – усмирителни ризи. Те превръщат човека в чувалче биологична маса. Единствената способност на биологичната маса е да смуче хранителни вещества и да отделя тор. Все още живеят хора, които не са чувствителни към такива господарски гласове.“ Наистина ли? Кои са свободните хора, къде и как живеят? Свободата е главна тема в повечето ваши неща, които съм чела. Липсва ли ви?

Да, има свободни хора днес и сега в България и техният брой нараства с всеки изминал ден. Свободата е територия на знанието и високите умения. Когато човек има задълбочени познания, когато е придобил способности, е сигурен, че е в състояние не само да свърши определена работа, но да добави новост, ум и страст от себе си. Когато качеството на човешкия труд е високо, човекът е свободен. Началникът не е препятствие за него. Той, знаещият, можещият, създава живота, той е ценен не с парите, които притежава, а с ума, уменията, силата на характера, които е придобил. Такъв човек не се страхува от политическата система, каквато и да е тя. Не се покланя на мутрите. Те могат да се опитат да го унищожат физически, но нали все някой трябва да може, да знае, да поправи руините, останали след наглите, безпардонните, притежаващи мозък колкото грахово зърно? Умният човек е по-силен от която и да било корумпирана система. Той създава. Свобода никога не ми е липсвала. Поетите и писателите са граждани на свободна територия, защото писането – честното, острото, което не се кланя никому – е свобода.

Имат ли прототипи вашите герои? Имахте ли специален повод, за да напишете този роман? И най-вече – има ли го Анчето, което помирисва смъртта, някъде в Старо село?

Героите в „Зелените очи на вятъра“ са сбор от черти, които съм усетила в много хора. Никога не съм се стремила да запомням това или онова, просто някоя дочута дума ме оставя без дъх, дори да не съм видяла човека, който я е произнесъл. Старо село се намира недалеч от град Радомир – там дядо ми Здравко, светъл път на душата му – имаше малко място, сега аз се грижа за него. В Старо село видях две деца – момиче с черна коса, и червенокосо момче. Тънки, проходили тръни. Много красиви деца. Споменът за тях още ми свети в лоши дни и в тежки моменти. Мисля си, че тези деца сами дойдоха и дълго ме чакаха да им отворя вратата към ненаписаните страници.

Има ли връзка между камънака, суровата природа, мините на Пернишко и Радомир и характера на героите ви?

Където и да отида, камънакът, пътят към онова скалисто, тревясало място в Старо село, върви с мене. Хората, които живеят там, също. Природата не е сурова, просто строга, защото е трудно върху песъчливата земя да отгледаш домати и лук. Но жените го правят – и колко са вкусни техните зеленчуци, нищо общо с картонения зарзават, с който като че привикнахме напоследък. Така е и с хората по тези места. Казваш си: „Виж го, този е камък, купчина сух пясък, или канара, която ще се стовари върху главата ти всеки момент.“ Но всъщност от камъните можеш да направиш стените на дома си, за да напълниш стаите с красиви деца и с обич. С пясъка можеш да направиш пясъчник за хлапетата. А канарата? Ами нека има нещо, от което да се плашиш, да помниш, че не си безнаказан.

Някаква особена гордост, въпреки мизерията, държи героите ви с гордо вдигнати глави. Не води ли бедността на бита до бедност на духа? Или страданието възвисява?

Мизерията и бедността са само страница от дните на хората, които живеят в „Зелените очи на вятъра“ и това не е най-добрата страница. Ръцете им са силни. Те ще обърнат тази страница, няма да я забравят, но върху песъчливата земя ще намерят пътеката към по-добри, по-щедри дни. Страданието също е етап от пътеката към доброто. Намирали сме начин от руините да изградим нови къщи, от остарелите дрехи да ушием дрешки на децата си и после, когато дрешката омалее, сме събрали пари да ги изучим. Българите сме силни в едно – в гордостта, която изпитваме към децата си. Тя побеждава мизерията и си струва страницата страдание, която сме прочели.

Жените от романите и разказите ви сякаш са по-силните личности, по-ярки, по-смели. Това случайно ли е?

Във влака Перник-София пътувам с моите приятелки, които са и ярки, и смели, къщите им светят, децата им учат, мъжете им ги чакат, често се консултират по телефона с тях. Не е нужно нито да си особено прозорлив, нито особено наблюдателен, за да установиш – тези храбри момичета не се предават. През какво ли не минават, колко пъти си броят парите, колко пъти правят нови, светли планове. Но животът е написал съвсем друг сценарий, отдалечен на галактика разстояние от мечтите им. Още по-добре, казва Елена, дългогодишен счетоводител, моя добра приятелка. Така е много по-забавно.

Казвате, че помагате на историите да проходят, „молейки се да намерят хора“. Съобразявате ли се с читателите, модите, вкусовете, когато пишете?

Писането за мене е щастливата територия, където няма заповеди, срокове, вкусове на хора, от които завися, капризи на претенциозни дами и господа. Писането е пространство, което може да си стои празно, свежо, чисто –  и те чака. Дори нищо да не напишеш, то е там, твой приятел, може би единствен изцяло предан на теб. Писането е също като да присадиш някое дръвче – дивата бодлива трънкосливка да превърнеш в красиво дърво, което ражда обли красиви Петровки, най-ранните сливки, радост за децата. Ако не обичаш дивата трънкосливка и бодлите й, как ще я превърнеш в радост?

Списъкът на преведените ви книги в чужбина и на наградите, които сте получили, е толкова дълъг, че човек би предположил, че ще бъдете сред водещите обществени гласове. Има ваши колеги – модерни български писатели, които доста по-активно взимат отношение по най-различни проблеми, препирят се помежду си, мерят сили и романи. Нарочно ли стоите настрани от това?

Внимателно следя новинарските емисии, чета „New Yorker”, следя немски вестници, френски новинарски сайтове, гледам редовно CNN, пред очите ми, в кръвта ми е животът в България. Мечтая си онова, което виждам и чувствам, да се влее в написаните от мене думи. Стремя се, не, строго си налагам да не навлизам в препирни. Отблъскват ме обидите, безапелационният тон, самочувствието на последна инстанция, наглостта. Ако мога – помагам с дело, с присъствие, със скромна финансова подкрепа според неголемите ми сили, с превод като подарък за някой пишещ приятел. Ако нещо много дълбоко ме разтърси, ако ме стъпче или ме накара да летя в мислите си – това е предвестник на разказ, но времето за разкази е толкова малко – затова всяка минута, подарена за раждането на някой разказ, е ценна колкото кюлче злато.

Четете ли съвременна българска литература и кои книги и писатели бихте препоръчали?

Чета, но не така много, колкото бих желала. Няколко пъти съм член на жури на литературни награди. Това ми е дало възможност много внимателно да прочета романите, да мисля върху тях. Освен утвърдените автори, които познаваме, като Георги Господинов, Милен Русков, Теодора Димова, бих препоръчала много талантливите Йорданка Белева, Оля Стоянова, Мария Донева, Аксиния Михайлова и Николай Милчев, прекрасния поет Владимир Виденов, така мъдрата и оригинална поетеса Красимира Зафирова.

Научих, че късно, преди десетина години, сте кръстена. Какво е мястото на вярата в живота и в работите ви?

Кръсти ме Отец Димитър на Димитровден 2006 г. в църквата „Свети Димитър“ в Брюксел – града, където работех тогава. Оперираха мозъчен тумор на големия ми син. Операцията трая 18 часа. Слава Богу, туморът беше доброкачествен, синът ми завърши медицина, защити докторат, ожени се и има две деца. И по-рано – но особено силно след това – усещам, че трябва така да живея живота си, за да не причинявам болка на никого, да не унижавам никого, да не лъжа. Стремя се да запазвам бодростта си, да пожелавам от сърце на хората добри неща и много се радвам, когато те се сбъдват. Вярата да се превръща в дело – това е пътеката, която се стремя да следвам. Стремя се да работя много, да не натъжавам хората, защото и без друго животът е предизвикателство, и често напразно търсим доброта.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара