Мъжът не е играчка

Идеалният мъж (не този, за когото е написал пиеса Оскар Уайлд, а просто Мъжът) винаги играе.

А бидейки идеален, играе перфектно през цялото време. Той не е несериозен играч, не. Много добре знае колко е важно да бъдеш сериозен.

Той внимава, следи правилата, които сам е измислил за себе си, и ги спазва.

Играта му е като по ноти, даже да е пълен нещастник. Музиката е най-обсебващото изкуство (още Кант го е казал), трудно е да й избягаш, от нея не можеш да извърнеш поглед. Тя наистина е най-обладаващото изкуство.

Слабият играч е като психар изнасилвач – насилва себе си и другите да правят нещо, за което няма качества.

Сексът едно на ръка, такъв е във всяка една делнична или празнична ситуация. Напълно различен е идеалният играещ мъж, той е голям инструменталист, даже и инструментът му да е малък.

Виртуозно се справя и с лявата, и с дясната ръка,

за него няма значение. Той е виртуоз, но не самозадоволяващ се – от сорта на Паганини или Малмстийн – не за да покаже колко е феноменален, той просто прави само най-доброто във възможната игрова ситуация, т.е. печели без нищо излишно, без орнаменти, трилери и безкрайни сола, все пак играта често е групова и социална, а точно преиграването е излишно.

Когато има партньор или съперник, се развихря всеобемащ цялата музика джемсешън. Той става разбиващ класиката джазмен, посинял като удавник тъжен блусар, агресивен анархопич пънкар, психиделичен рокаджия, реещ се из космоса – той е такъв, дори да няма никакъв музикален слух.

Все пак музиката това са ноти, които се обичат по едновременно най-физически и най-метафизичен начин: те са изсвирени с устата или пръстите, но отлитат невидими. И прекарването с играещ мъж е подобно – уж е просто земен човек, а те разхожда по улиците, леглата, булевардите, сладкарниците и баровете на райското седмо небе, което е далеч по окей от клишираното Седмо авеню.

При

скапания играч положението е ясно – той си има една нота и си я лъска до посиняване

Мисли си, че така я зарежда със статично електричество и ще дойдат други ноти, ама това просто няма да стане. Но мъжът често е идеален играч именно защото е нещастен загубеняк според общовалидните критерии. Болшинството хора са боклуци, защото като тълпа винаги смачкват, балират и преебават различните. Невалидният за тях е валиден за вечността, уникален е, маргинален е (но не страничен съдия, а активен играч!), някои казват – и гениален.

Странно е, че в страна като нашата, изпълнена с не чак толкова много добри играчи, има надпис на националния стадион, който гласи следното: „Човекът е напълно човек само когато играе”. Това е цитат от Фридрих Шилер и е малко тъпо да бъде на стадион, защото е по-скоро метафора, а не спортен лозунг, ама все тая, той Шилер принципно е неочаквано играещ със смисъла – писал е и за сантименталната поезия, но сантиментална в неговия случай значи нещо съвсем друго. Та това на стадиона най-вероятно е

мотивиращ съвет към нещастните българи най-сетне да се научат да играят, а не да са гадни,

тъпи селяци, които са взели най-лошото от Ориента и от Източна Европа.

Може би е вик за себеориентиране – думата ориентиране идва точно от близкото до нас пространство, но това не помага особено. За някои the name of the game винаги ще бъде само и единствено футбол. Те никога няма да разберат, че всичко се измисля и всичко се променя и това зависи само от собствената топка, кацнала между раменете.

Добрите играчи всъщност знаят и без да са чели книгата на вече зациклящия руски писател, от когото е следната рима: this game has no name. Името и на розата, и на играта го дава Играчът.