Сега без да искам, ще заприличам по нещо на древния Херакъл, който се изправил срещу царицата на амазонките и си рекъл: ако я победя, ще бъде позорно — коскоджа ми ти херой, пък се бие с жена. Ако тя ме победи, срамът ще бъде двоен. И той предприел редица ходове, които обаче аз обаче не мога да предприема, тъй като тук темата е ясна — бащата. Защото често в семейството жената приплаква: аз… все пак съм жена! А мъжът няма право на хленч: аз… все пак съм мъж.
Мъжът по начало си е мъж и трябва да бъде силен. Или, както се казва, неговото място е предварително ясно. Мъжът е главата на семейството, водещата личност, опората, силата. В миналото — да. Но всъщност, идва моментът, в който се вижда, че нещо с мъжа в семейството се изменило. Няма го оня мечтан днес диван чапраз на жените, поливането на вода за измиване на ръцете преди трапезата, чакане с години от гурбетчилъка или от кръчмата вечер, онзи свян и свитост, които характеризираха българката наравно с нейното майчинско чувство, преданост и безкрайна вътрешна и телесна сила. Измениха се нещата, много пролети, лета, есени и зими си отидоха, а заедно с тях си отиде старата и твърде романтична представа от литературата. Появиха се нови черти в поведението на жената, в характера и външността й, в начина, по който поглежда мъжа си. Или пък чужд мъж.
И слава богу!
Къде щяхме да бъдем, ако жените и досега ни поливаха вода преди ядене? Обективно и реално жената днес е голяма политическа, икономическа и социално-психологическа сила, която не би била никаква сила, ако се занимаваше главно с това, да ни полива вода преди ядене. И ако гледаше все в земята. Жената хукна напред, стана личност, намери място в живота на света, дори в някои отношения тя по-плътно се доближава до съвременните тенденции за развитие от мъжа, защото е по-плътно свързана с живота: освен това, че притежава обществени и икономически функции, тя е и майка.
От което нормално следва, че пък мястото на мъжа взе да става малко особено. Той пуши „БТ“, тя пуши „Марлборо“. Той кара автомобил, и тя кара. Той печели пари — и тя печели, повече или по-малко, никак не е важно. Той пътува за Лондон, тя пък за Париж. Да не говорим за това, че някои професии изцяло се феминизират. Да не говорим за кандидат-студентските изпити в университетите, където първите места се заемат от момичета. Или за институтите с научен профил, преливащи от жени.
Или по-общо казано, днес жената може да ходи с джинси, докато мъжът (естествено и слава богу!) не може да провеси рокля с плисета и солей. Защото срещу всичко можем да ритаме, срещу природата — не. Ритнем ли я, веднага си счупваме крака.
Може да се стори някому лековат тона, с който говорим за твърде сериозни неща. Но ако мъжете не разберат, че самоиронията може да ги спаси от много огорчения, значи да бъдат инат, късогледи и ограничени. Те трябва да приемат всичко като нормално, тъй като то си е нормално. С широта и спокойствие трябва да видят, че колелото се върти, и се върти към по-добро, макар това понякога да им струва доста. В смисъл, че трябва да изменят отчасти разбиранията си, привичките и навиците си. И да се лишават от някои предишни удобства.
И в същото време — стоп! Ако жената не разбере, че всичко, което става с нея — майката, и съответно с мъжа — бащата, е съвсем нормално и точно затова е необходим нормален поглед, разбиране, преценка и оценка на нещата, ако не усети, че мъжът баща в същност не само запазва своя нормален статут, но че дори този статут се стабилизира, ще станат отначало комични, а след това твърде тъжни и дори трагични неща. Защото колкото повече жената се натоварва с трудови, обществени и други ангажименти, толкова повече тя става зависима от мъжа си в семейството, толкова повече тя става зависима от мъжа си в семейството, толкова повече неговата роля нараства.
Защото – и това е толкова просто! – нейните обективни възможности да бъде пълноценна майка, съпруга и стопанка намаляват. Да, просто намаляват, въпреки амбициите й, тъй като възможностите й не са безкрайни. Те са една премерена от природата даденост.
Никога едно въже не може да стане по-здраво чрез опъване. А индийската богиня с многото ръце, както знаете, е измишльотина.
И изведнъж се оказва, че мястото на мъжа в семейството и неговите функции добиват нови стойности. Но това не е най-важното, важно е друго: едно се променя, друго се обръща с краката нагоре, трето става по-силно, четвърто — по-слабо и всичко това води до нерви, грешки, обиди, разочарования, води до размествания на пластовете съвсем надълбоко. И трайно! Семейството неусетно се превръща в стадион, където се мери кой е станал по-силен и кой по-слаб, а би трябвало да бъде обратното – да бъде място за успоредно изразходване на общите сили в общ интерес и главно заради децата. На тях, в края на краищата, се посвещава голяма част от живота на родителите.
Е, да, ама лесно е това само да се препоръча. Иска се зрелост на индивида и на обществото с неговите работни структури и механизми, иска се мъдрост, която често ни липсва.
И още нещо – единство! Нито една жена не бива да си позволи да подрони достойнството на мъжа си пред детето. Мъжът – глава на семейството, стопанин на дома, трябва в очите на детето винаги да е най-силният, умният, можещият. Тогава семейството ще бъде здраво, а бъдете сигурни, че след години и семейството на днешното ни дете ще бъде здраво.
Разбира се, същото с още по-голяма сила се отнася за мъжа. Ако той иска да бъде уважаван баща, трябва да се държи като баща. И като мъж, естествено.
Впрочем… горе главата, бащи! Животът е пред нас!
0 Коментара