Сега днешен Кантон ни чака. За третия ни ден е предвидено посещение в дома на др. Лин Юй, член на Общокитайския комитет на младежкия съюз и депутат при кантонския Градски съвет. Казват ни, че домът се намирал нейде в района Чжуцзян.
Напуснали хотела, ние влизаме в един от корабите-сандъци, закотвени до брега, пресичаме го и се качваме на малката моторница, която ни чака до борда му. Тя се отделя и запърпорва по средата на реката, но не след много забавя хода си, изгасява мотора и се прилепва до една от безчислените лодки, които сноват тук в разни посоки. Това е сампан — малка лодка с извит покрив от рогозка, която се кара с две весла откъм кърмовата част. Една млада жена, красива като всички жени тук, с тъмен тен на лицето, с черна като гарваново крило коса. и стройно гъвкаво тяло движи веслата. В панталони и боса, със силни и красиви движения тя придържа нашата лодка, докато ние се прехвърляме в нейната. Жената е депутатът Лин Юй. Лодката е нейния дом.
Чжуцзян — сега cи спомняме — означава Бисерна река. Въпросният градски район е самата река. Върху нея, в своите лодки, живеят 60,000 кантонци — рибари, лодкари, пристанищни носачи. Нашата домакиня ни говори за миналото на водните жители. Те били париите на Кантон, презирани дори и от най-бедни- те сухоземни жители. Те нямали право да се заселват на брега, могли да се женят само помежду си. Техните деца, за които достъпът до училището бил забранен, още от малки свикнали на този лодкарски живот и невръстни, хващали веслата. „Желае ли господинът да се прехвърли на другия бряг?“ „Една разходка по реката, млади хора!“ — викали те. И сухоземните жители се качвали на лодките им. Но от малкото, което те припечелвали, половината им вземали речните деспоти. Те държали кейовете и бедните лодкари били безжалостно изсмуквани от тях. От тези „лоши началници“ зависел животът на бедните лодкари — те могли, стига да поискат, да „счупят на човека купичката с ориз“. И затова речните жители трябвало да ги омилостивяват всяка година със скъпи подаръци. Бедност, глад, болести, съпътствували речния жител от раждането му до смъртта.
Петдесет процента от децата измирали,
удавени във водата или заразени от нея, защото чиста вода за пиене нямало. Нощем над застоялите води комари бръмчали и хапели телата без жал. Старите лодки, поради липса на пари за поправка се разваляли, пропускали водата. През разнищените им рогозки се процеждали тропическите дъждове, вълните на морския прилив, който се чувствува тук, блъскали нещастните ладийки като сламки една о друга.
А в отсрещния продълговат речен остров Шамян, сред обширни зелени паркове и тенискортове, в тежките си резиденции живеели чужденците. Те били заели този пясъчен език отдавна, още по време на
опиумните войни,
и се чувствували тук у дома си. По двата моста, които свързват острова с брега, не могли да минават дори обикновените китайци, камо ли водните жители. А когато веднаж през 1925 година народът се разбунтувал, от прозорците на френската мисия отсреща затракали картечниците и облели мостовете с китайска кръв … Но обикновено животът текъл спокойно. Англичани, французи, американци си правели взаимни визити, събирали куриозни източни дреболии, оплаквали се от климата, играели уист и пиели уиски и когато поискали да се поразходят, достатъчно било да махнат с тръстиковите си бастуни и към тях гладни, жадни, треперещи да не изпуснат случая, се устремявали десетки нещастни лодки, блъскали се една друга, ругаели се, за да може накрая една от тях — „щастливката“— да получи подхвърлената монета, докато другите, отчаяни, се пръсвали встрани по водата. По водата, която единствена била тяхна, защото китайската земя, намираща място за чужденците, била недостъпна за тези отвергнати нейни чада …
От тежкия спомен, който нашата събеседница успява да нарисува със съвсем прости думи, ни събужда силен тласък. Друга лодка се е блъснала в нашата. Депутатката от Градския съвет, членът на Всекитайското ръководство на младежите скача, грабва дълъг бамбуков прът с кука накрая и стъпила със солидно стъпало на ръба на лодката си, отблъсва борда на другата и с боен глас вика нещо на невнимателния си колега. Но и той не е виновен, защото Чжуцзян гъмжи от лодки. В средата й те оживено шават насам-натам, а по бреговете й почиват, закотвени. Там са построени от дъски дълги и тесни понтонни улички, които навлизат напречно в реката. Лодките от една такава уличка са обърнали към нея кърмовите си части, на които са кухните им. От мангалчетата се дига лек дим и се носи мирис на гозба. Жени с лъскави, притегнати и вързани отзад на кок коси,
наклякали, готвят обеда, чистят риба, режат зеленчук
Наоколо полуголи дечица, вързани с въженца, играят в една от лодките с някаква котка, вързана по същия начин. По-големките пък крещят и тичат по дъсчената уличка със спасителни дървени късове, вързани на гърба. Какъв странен бит! Какво се е променило тук ?
— Много нещо — казва нашата събеседница. Тя отново се е превърнала от лодкарка в общественичка. Оказва се че въпросът за заселването на речните жители върху твърда земя е труден за разрешаване. Трябват много нови жилища, пък и самите жители че винаги охотно се прехвърлят — тъй са свикнали те със своите лодки. Но промени в района на Бисерната река има колкото искаш! Нали преди речните жители не могли да стъпят на земята. Е добре, първия ден след освобождението всички били на брега. Нека сега някой посмее да ги изпъди!
Особено весело празнували жените. Тук на реката те се ползуват от рядка независимост. В повечето случаи лодката принадлежи на жената и се предава от майка на дъщеря. Това дава на жените тук привилегировано положение, нещо, което напомня матриархата. Кантонските жени са почти единствените в Китай, които никога не са бинтовали краката си. Те не са могли да го сторят — опитай се да караш лодка и да прескачаш от борд на борд, ако краката ти са превърнати в тромави и болезнени чуканчета! Но тук се е проявил и особеният независим дух на кантонките. Жените на този град са въобще извънредно красиви, а
речните жителки са най-хубавите измежду тях
На земята те вървят свободно и гордо като царици, с природно елегантни и същевременно силни движения. А в лодките си те са наистина великолепни. Тяхното гребане — те гребат прави, изхвърляйки цялото тяло напред — е очарователно като танц. И ето, че на първия 8 март след освобождението всички речни жени напуснали лодките си и излезли на брега. Настанал техният ден ! Стъпвайки солидно върху твърдата земя, те се отправили към магазините за обувки и всяка си купила по един чифт, обула ги и тръгнала да се разхожда по непознатите до тогава улици. Те се разхождали дълго, а после на митинга речите били много и несвикналите им на обувки крака се разранили. Когато тържеството завършило, всички жени държали новите си обувки в ръка. И така, боси, като се завръщали към лодките си, демонстрирали из улиците на града. Те държали в ръце обувките си — символ на придобитото право да стъпват свободно по земята, която е тяхна!
С ликвидирането на местните деспоти били създадени колективи от лодкари. Нямало вече експлоатация. Колективът, в който работи нашата събеседница, наброява 80 лодки. Народната власт е прокарала водопроводи по уличките на водния град. А там, където това още не е станало, водата се филтрира.
Събеседничката ни сочи „стените“ на своя дом. По бамбуковата плетеница, която блести, сякаш е току що измита, са окачени няколко похвални грамоти за отлично поддържане на чистотата на жилището и за
проявено усърдие в избиването на плъховете
Ясно ни става, че тази депутатка е била избрана не защото знае да говори много. От десетте деца, които майка й имала, оцелели само тя и двамата й братя, а сега всички жени от Бисерната река раждат в родилни домове. Освен това районът, макар и по особен начин, е благоустроен. Тези дъсчени улички са ново нещо, ново е и електрическото осветление. Всяка лодка си има вече постоянно място и пощата бива разнасяна по съответните номера. Хората тук имат вече и културен живот. Ходят на театър и на кино. Благодарение на курсовете за ограмотяване, сега повечето от водните жители могат да четат вестници, а преди за всички тях йероглифите били съвсем неразбираеми.
А сега — продължава събеседницата ни — 4,000 деца от района Чжуцзян се учат в 8 нови училища. Тук ние я прекъсваме и питаме дали можем да посетим едно от тях. Депутатката отново се превръща в лодкарка и не след много ние спираме край началното училище номер 3.
Какво чудесно съвпадение! Днес в този приятен септемврийски ден започва учебната година. Изпитват децата на наученото през лятото. Едно след друго те стават и със звънки гласчета декламират като курдисани научените стихотворения.
— По вода! — казваме си ние с усмивка.
И не би могло да бъде иначе — цялото училище е построено върху салове и докато децата се нареждат по чиновете и си по-казват едно на друго тетрадките и гумите, под терличките им, между дъските на пода се плиска и бълбука речната вода. Влизаме в друга стая — тук учениците са много по-големи — те стават и ни посрещат с усмивки и ръкопляскания. После се оказва, че това са учителите. А в стаята на директорката, която е също съвсем млада, на специален статив заплашително са подпрени десетина тънки тръстикови пръчки. Спокойствие! — Това са пръчките за пионерските знаменца. Директорката ни разказва за хода на ограмотяването. Въпреки стореното, все още не могли да включат в основното образование всички деца на речните жители.
Училищата още не достигали
И затова извършвали подбор, чиито критерии са: социалният произход, напредналата възраст и резултатът от приемния изпит. Приемен изпит за първолачетата! Какво обвинение срещу досегашните управители на тази страна: да докарат нещата дотам, че да не могат всички дребосъчета да се учат на четмо и писмо, а да трябва между тях да се избират само най-будните … Но още няколко години, уверява ни директорката, и всичко това ще бъде ликвидирано!
Когато излизаме, избива звънецът, съвсем като звънеца на нормалните земни училища . . . като звънеца на нашите училища в България. Сега, мисля си — и моята седемгодишна дъщеричка за пръв път прекрачва училищния праг: първи радости, първи смущения!
— Другарко учителко, Кольо ме скубе!
— Мадам, Пиер ми взе гумата!
— Ана Николаевна, на такъв лист може ли ?
— Мисис, Джек ми вика черна мутра!
— Дун сьеншън, моливът ми падна във водата!
Начало на годината във всички страни! Как да направим, че тези дребосъчета, които идат подире ни, да бъдат по-щастливи от нас? Ето, малките китайчета трополят на групички по мостчето към сушата. Какъв шум, какво писукане на звънките гласчета ! Как всичко е чисто и наивно у децата. Мислите им са прозирни като пръстчетата им, когато ги погледнеш срещу слънцето, радостите и тъгите им се сменят така бързо, както играят по земята шарените сенки на платаните отсреща. „Чжао Дун-лун изял един бастун“ — това е най-голямата обида, която знаят. И смехът им звънти по брега.
Ние се сбогуваме с учителите и тръгваме. Едно момиченце с тропаща брезентова чантичка през рамо върви по каменния кей и изведнаж спира и маха весело с ръчичка:
— Маа ! Маа !
И тогава става чудо: една от лодките, люлеещи се във дата, изведнаж тръгва към него. Сама, без гребец! Сякаш привлечена от магнит, тя се приближава към кея. Но ето, майката се подава иззад извития навес, оставя веслата и със сияещи очи разтваря широко ръце и поема от земята, притисва в прегръдките си своята рожба — вече ученичка! . . .
Когато привечер, след дългата разходка из района Чжуцзян се прибираме в надоблачната наблюдателница на хотела, ние отново виждаме реката да блести със златните си светлини. Сега вече знаем: там няма съкровища. Напротив, там има малки лодки, населени от хора, които още носят белега на вековната бедност. Но този белег се изличава все повече с всеки нов ден.
0 Коментара