Една възпитана дама може да каже всичко, което може да каже един възпитан мъж. И все пак…
Който е чел романа на Илф и Петров „Дванадесетте стола“, не може да не помни Елочка Шчукина. „Речникът на негъра от людоедското племе мумбо-юмбо има само 300 думи. Елочка Шчукина си служеше с лекота и свободно и с тридесет“, обясняват авторите. Портрета на празноглавата и бездушна красавица те рисуват чрез оскъдния набор от нейни възклицания и фрази като: „Ама че го рече“, „Нахалничите“, „Знаменито“, „Мрак”, „Ужас“, „Хо-хо“, „Охо“.
Ах, тези думи! Те са част от нашия образ, който предлагаме на окръжаващия ни свят. Банална истина е, че езикът, с който говорим, е лакмус за нашето образование и култура. И тъй като е банална, не ми се ще да умуваме по нея. Кой колкото учил и чел – толкова. Но езикът често
предателски разкрива и други неща от същността ни:
престараване, болни амбиции, небрежност в общуването… Когато мъж оценява жена, понякога тези работи се оказват доста важни. Неотдавна неволно подслушах в автобуса изповед на млада дама пред нейна приятелка: „Казах му в очите – ти диаметрално погрешно анализираш ролята на главната героиня във филма. Защото ти, Петре, си обхванат от типичен мъжки егоизъм и либидо. С твоите разбирания за любовната фабула ти формираш идеята за една едва ли не лека проститутка…“ Тази „филмова критичка“ беше ослепителен пример за престараване, за амбиция да се покажеш на всяка цена по-така, отколкото си. Резултатът в такива случаи, разбира се, не е само смешен. Какво става, ако в приятелска раздумка започвате всяко изречение с главна буква, завършвате го с точка и го тъпчете с паразитни и бюрократични конструкции? Пък дори и да използвате понятията и термините правилно, а не като подслушаната в автобуса дама. Просто приятелската раздумка изчезва и
общуването кънти на фалшиво.
Много хора със сериозен интелектуален багаж владеят изкуството да говорят простичко и естествено, като умело използват експресията на разговорния стил. В този стил намират място жаргони, диалектизми, че дори и тъй наречените нецензурни думи. Еманципацията пък изравни половете и езиково. Мисля, че днес една възпитана жена може да каже всичко, което може да каже един възпитан мъж. И все пак, ако държите на обаянието си, внимавайте да не залитнете в крайности. Има нежни създания, които се увличат в ролята на хамали и каруцари. Това не е стилно.
Без претенции да пиша наръчник „Как да псувате“,
ще споделя моите лични разбирания. Не е добре да ръсите „пиперливи“ изрази за щяло и нещяло. Ако се случва да го правите, нека околните по някакъв начин (чрез интонация, мимика, жест) да разберат, че това не е спонтанна, неконтролирана реакция. Че в цялата работа има доза майтап и закачлива маниерност. Много точно трябва да прецените компанията – дали в нея няма хора, които ще се притеснят, възмутят или отвратят от вашето волнодумство. Виждал съм майки, които попържат свободно пред невръстните си деца, или пък снахи – пред престарелите си свекърви. Оправданието на такъв тип особи обикновено е: „Аз съм си такава – джаста-праста,
каквото ми е на сърце, това ми е на уста.“
Не, това не е приемливо! И е отблъскващо. Има и една друга роля, с която някои жени очакват може би да жънат възхищение и овации. Ролята на „мръсница“, на „хищна хиена“, на „ненаситна хетера“ и т.н. И в този случай обилно се употребяват жаргони и нецензурни слова. „Обичам сандвичи. Хлебчетата да са двама напърчени корави пичове – единият негър, другият викинг. Аз да съм розовата шунка по средата. Лудо да се лашкаме и накрая да им счупя ония работи от чукане. Това ме побърква, разбираш ли?“ Тази трошачка всъщност имаше скромен сексуален капацитет. Наистина ние, мъжете, донякъде
харесваме идеята за „мръсницата“.
Но не такава, която бълва цинизми и обещава всякакви груби безчинства. По-привлекателният вариант е, когато „порочността“ само се загатва и се демонстрира като податливост, а не като агресия. Искам да спомена и за една особена категория дами, които не играят никакви роли, а със своите думи представят искрено и откровено само себе си. По принцип те са прекалено вглъбени в проблемите на своето тяло, на своята биология и физиология. Болезненият страх за здравето е стигнал до хипохондрия, която непрекъснато търси отдушник в словесни излияния. Преди години постъпих на работа в една редакция. Колежката на съседното бюро беше с приятна външност и всъщност небезизвестна журналистка. Още първия ден тя подробно и крайно
натуралистично ми описа последната си криза
от хемороиди. На втория ден продължи темата за хемороидите, а на третия обяви разпалено, че страда и от гастрит. Слава Богу, рекох си, при стомашните болести все пак няма такива гадости. Излъгах се. Колежката обстойно обясни за отвратителния дъх, който сутрин се носи от устата й, описа консистенцията и цвета на своите повръщания и т.н. Отидох при шефа и дискретно помолих да ме премести в друга стая. Някой ще каже – какво да се прави, такъв е животът, трябва да сме по-търпими един към друг и любезно да се изслушваме. Да, без скромност ще се похваля, че винаги съм бил любезен и съм изслушвал доста дами, които злоупотребяват с натурализмите, цинизмите и сложните теми, които не са лъжица за устата им. Но вече ще кажа: пред тях предпочитам Елочка Шчукина и нейните тридесет думи.
0 Коментара