Под очите с бръчки нежни

Звън от часовник се си­ли да разпне миглите ти.

И тази сутрин сънят те изоставя уморена. Още не разтворила очи, с при­вични движения, сгъваш, оправяш, събуждаш, ва­риш (чай, яйце), маслото трябва да се отвърне от хладилника.

Откъде се взема тази сутрешна умора?

Натру­пани от две десетилетия усилия ли отлускат му­скули и мозък? Вчерашната тежка мрежа ли ти докара нова болка в дясното рамо? Синът изос­тава в училище — това ли те скърши? Какво толкова, дявол да го взе­ме, ти сe e случило, та та­ка си се скапала!

Казано честно – всич­ко ти е наред. Имаш жи­лище. Най-после. (Ако наистина сме честни, ще бъде твое, когато навър­шиш 60-те.) Но колко от връстниците ти са успели да постигнат и това само със собствени сили и труд. Мъжът ти е човек на място: не пие, обича децата, помага. Корект­но покрива своя дял от семейните разходи. Е, за­белязваш, че когато се връща от среща с при­ятели (само с приятели ли?), очите му блестят по отдавна забравен от тебе начин. Децата, слава бо­гу, са здрави. Сред коле­гите има неколцина, с които се разбираш. Стабилно положение — е, не е водещо, но е достигна­то със собствени усилия. Не сте богати, но сте осигурени и защо все пак

не гледаш в бъдещето храбро напред?

Женските списания с гласове на филмови звез­ди от младостта ти те убеждават: сега е твоето време, очаква те истин­ският живот. Опознала си себе си, света, знаеш какво искаш, колко мо­жеш и как да го постиг­неш.

А умората? Прехвър­ляш задачите за деня — не е нито по-лек, нито по-тежък от вчерашния. Обувки за поправка и пребоядисване. Зимното облекло да се надипли в раклата. Покупки-нервотрепки — сандали за сина, шлифер за каката. Денят в службата ти предлага десетина безра­достни битки с телефона.

Пак ще трябва да срещаш новата колежка, дето казала: „Тази пък какво си въобразява с нейните шапки!“ Не само ще я срещнеш, но ще трябва и да се усмихнеш. (По-добре остави днес червената барета, май вече не е за твоята възраст.)

Сега разбираш откъде се е взела умората.

Не очакваш нищо необикновено да ти се случи.

Ден като вчерашния и, уви, като утрешния. Ще те отминат безучастно възхитените мъжки очи и ще се плъзнат с копнеж върху други, мраморно гладки лица. Никаква лична сре­ща. За тебе самата, а не за майката, съпругата, специалистката. Няма поглед, пред който да се видиш нова, интересна, привлекателна. Само за­дължения. С досада ще посегнеш към телефон­ната слушалка — не очакваш нищо добро. Някой нов служебен ан­гажимент. Приятелка ще изплаче поредна изневя­ра „на онзи тип-мъжа й“ или дежурното си безпа­ричие преди заплата. 

Така си е — не те очак­ва нищо по-добро от препълнения тролейбус и делничните задължения. Предстои ти да извършиш поредния еквилибристичен номер с корми­лото на семейните фи­нанси. Винаги на грани­цата между ограниченията и добруването, от твоята сръчност и интелект зависи по кой маршрут ще премине об­щият кораб. Затрупана в дреболии, главата ти не може да се съсредоточи върху служебната задача. Толкова усилия — на ума и ръцете — само за да изчезнат в стомасите на любимите ти чада. 

А „другото“? Какво остана от амбициите, с които тръгнахте на­пред — ти и приятелките ти от младостта? Искахте думата,

искахте да откривате, да променяте

Успя ли някоя? Две-три дисертации, бледо проблясване на една съмнителна звезда на естрадния небосклон. Искахте да бъдете честни, смели, безкомпромисни. Безсребърници. Любов и брак по сметка – това бяха скверни помисли за еснафи. Презирахте кухнен­ските идеали за собстве­ност. Жени рицари — го­тови винаги да отстъпят на по-добрия, на прияте­ля, на нуждаещия се, жа­дувахте да се жертвате за любим човек или профе­сия. Смятахте, че всичко ще бъде по-различно, но­во, изчистено от лице­мерни предразсъдъци. Вярвахте в равенството си със силния пол и бяхте готови за рани и победи.

Защо така често си служим с думата борба? За щастие, за изпълнение на плана, за победата на доброто над злото. Нашите оръжия, мои оста­рели момичета, се оказа­ха крехки за нашата бор­ба. Ценностите ни сега са смешни на собствените ни деца. В гонене на хи­мери някои си „спечели­ха“ самота. В професия­та въпреки дипломите ни и преклонението ни пред науката също не смаяхме света. Повечето се завръ­щат към пренебрегвания някога семеен идеал – поне ще служат и ще градят за своя кръв. Сами сме си виновни. Липсва ни гъвкавост. Не успява­ме да въртим полезни приятелства.

Винаги се влюбваме в онзи, в кого­то не трябва.

Дори ако някоя от нас е минала без резки про­вали и огорчения, сигурно се е придвижвала с ускорение далеч по-слабо от началното. Мъчи­телното триене с всекид­невието: битови и тър­говски услуги. Алергиите на сина и пубертетските неврози на дъщерята. Конфликтите в служба­та, несправедливост, коя­то те препъва, клюките и големият кокал за подмазвачите. Така в края на нашите почти двадесетгодишни усилия в уче­ние и труд наместо с по­беди сме богати с умора.

Купуваме си книга за автотренинг и хапчета против безсъние. Оставя­ме се да ни убедят, че удоволствията и успехи­те още не са щастие. Но не сме чак дотам внушаеми, че да приемем стра­данията и изпитанията за единствено наше при­звание. За семейството от петия етаж — автотенекеджия и барманка – скъпа кола и кожи. А нам, видите ли, понеже сме по-учени, по-възвишени и с по-висши цен­ности и идеали, ни се па­да да ни подритват на опашките.

Приземяваш се. Вмес­то стихове записваш ре­цепти за кекс и лютени­ца. Учиш се да плетеш – успокоявало. Празници­те не те радват, а те пла­шат — как да направиш всичко като за пред хора, без да рухнат крехките устои на бюджета ви. Улавяш се, че споделяш с наслада болежките си и поглеждаш завистливо бавните разходки на пен­сионерите. Ти си във вечен тръс.) Купуваш си ниски обувки и очила за близко виждане.

Светът край тебе обаче се стес­нява

не само по причина на очилата.

В службата се взираш с тревога в лицата на връстниците. Възприемат те по навик, не очакват да ги смаеш с постижения. Нещо те спъва — може би работа­та ти е омръзнала, може би ти на нея? Суетиш се, стареейки без матронското достолепие на по­колението преди тебе. Чувствуваш ново — не­приязнено чувство, че и този път те отминаха, когато трябваше да се направи нещо ново. Ще те повикат да спасяваш сроковете на рутинните етапи на разработката. Какво кълни — та това си е чиста завист, мила моя. Ти вече не си „обещаваща“. Истинско­то, на което си способна, съхне ден след ден в ума и душата ти. (Обещаващите сега са с порцела­нови лица и мускули на дискохвъргачки, умно-иронични и стръвно ча­кащи своя час.) Между тях и другите, „старите“, ти си като на ничия зе­мя — не съвсем бита кар­та, но времето ти е мина­ло. (А ти остават още три петилетки професио­нално време.)

Всяка година отвъд вратите на ВУЗ-ове и институти остават стоти­ци, разделени от успеха само с няколко стотни. До вопъл ми се иска да закрещя за тях, излишните. Наистина ли дарбите им не са нужни на нацията ни. А какво стана с нашите? Малка част видя бял свят и не само ние изгубихме от тяхното закърняване.

Никой не се е наел да изчисли колко важен, колко стимулиращ е положителният резултат от едно усилие, за да бликат нови сили и идеи. Не усилието само за себе си, а постижението след него удвояват способностите на личността. А без резултата амбициите и творчеството креят.

Оставаш в света на задълженията, а не на победите…

Вчера срещна приятелката ти от детинство. Развела се. Питаш плахо сестра си: „Целувате ли се още?“, а тя те гледа недоумяващо и се разсмива, когато уточняваш, че става дума за мъжа й. Нямаш надежда зa нова любов. Затова се мъчиш да задържиш старата. Промените те плашат — заздравяваш, а не започваш отново. Кръстословицата на живота ти е попълнена до последното квадратче – няма место за блянове и нови надежди. Имаш доста: дом, деца, семейството. Професия, работа заплата. Доста, но дали е достатъчно.

Не ти предстои нищо друго освен живота такъв, какъвто е. Не какъвто си го мечтала. Не какъвто си могла да го направиш. Без да го измениш, си изменила на себе си.

Децата вече са на училище. Съпругът те предупреждава коректно, че тази вечер ще закъснее. Минутка самота, в която утрото отстъпва на деня. За да се стегнеш. Малко грим и полуусмивка пред огледалото – дано омекне погледът ти. Да ме забравиш мрежата, обувките, папката, над която не можа да поработиш. Усмивката не излиза убедителна: от очите нещо скръбно боде. Внезапно саободната ръка нахлузва над челото ти червената барета. Дръзко. Cтягаш мускулите на корема, вдигаш брадичка.

„Нека си въобразяват, че нещо си въобразявам с тази моя шапка!“