Дори и да не сте виждали теменужения му поглед под белия перчем, само като му прелистите биографията и ви става ясно – безнадежден романтик. Тодор Анастасов е роден в Балчик, завършил е Техникума по корабостроене и навигация, преплавал е Черно и Средиземно море. После учил история във Великотърновския университет и накрая – актьорско майсторство в класа на Киркор Азарян във ВИТИЗ. Първият филм, в който участвал, е „Лавина“ по сценарий на Блага Димитрова. Поставял е театрални постановки в България и Румъния. Режисьор е на новия български филм „Дамасцена“. Основател е на фестивала „Свети Анастасий“ в Оброчище, който събира на едно място вярващи от три религии: православни, мюсюлмани и католици. Той самият не е от вярващите. Той е от знаещите. Убеден е, че Вселената се крепи на любов.

„Дамасцена“ е вашият дебют като кино- режисьор, нали?

Дебют звучи добре за някого, който е на 25-30 години. А аз имам доста натрупан опит и като актьор в киното, и като театрален режисьор. Имам и сериозен житейски опит. 

Лесно ли е театрален режисьор да прави кино?

По-лесно е. В театъра трябва да създадеш картина без картина. А в киното имаш камера, осветление, дублажи и го правиш както трябва. Организацията на киното предполага стегнат екип. Докато в един театър се подхожда по-лежерно.

Как се случи така, че станахте режисьор?

От малък исках да стана режисьор. Но като млад четях много книги и от тях разбрах, че добрите режисьори са били първо актьори. Чарли Чаплин, Клинт Истууд, Никита Михалков…

Какво е нужно на един човек, за да бъде добър режисьор?

Широк мироглед. Повечето актьори са егоисти, режисьорът трябва да обича актьорите, те са най-важното. Да ме извиняват операторите.

Представяхте ли си книгите като филми?

Всеки го прави и когато гледа след години филм по тази книга, обикновено се разочарова, защото не отговаря точно на неговото въображение. Не е неговият филм.

Коя книга ви въздейства най-много?

„Майстора и Маргарита“. И изобщо Булгаков. Но имам много интересна преживелица с Достоевски. Бях втори курс в Техникума по корабостроене и навигация, бил съм помощник-капитан далечно плаване. Но тогава се бях отчаял от живота, затова и не ходех на лекции, разхождах се из Варна, четях си книжки. Започнах „Престъпление и наказание“ и само след няколко страници я хвърлих. Бях стигнал до момента, когато Разколников тайно минава покрай вратата на хазяйката, защото не си е платил наема. Съвсем същото присвиване на стомаха усещах и аз, когато минавах покрай вратата на моята хазяйка. Е, аз не стигнах до убийство. Това е единствената книга, която съм оставил и след 5-6 години – допрочел.

Капитан плюс книги е равно на мечтател.

Май да. Много плавахме. Обиколил съм всички пристанища на Черно море. И с контрабанда се занимавах, „марфа“ на моряшки жаргон – имах повече пари, отколкото нашите заедно. Бил съм из цялото Средиземно море, стигнах до Испания по времето на Франко, Барселона беше много грозен град. Най-красивият беше Бейрут. Истанбул беше 2-3-милионен град, не бяха построили мостовете. Стори ми се малко по-мръсен от Неапол. Морето увлича…

„Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.“

„Южна поща“ на Екзюпери е другата ми много любима книга, толкова красиви мисли за живота има в нея…

Аз мислех, че режисьорите са циници.

Аз пък съм романтик. Чак когато заживях с третата си жена, започнах да псувам. Може би е въпрос на възпитание. Още помня как баща ми наби големия ми брат заради една мръсна дума.

Как така не останахте на някое чуждо пристанище?

Историята ми е любим предмет. И когато при първото ми кандидатстване във ВИТИЗ не ме приеха, успях да вляза история. По-късно си дадох сметка, че каквито и професии да съм избирал, все съм бягал от истинския живот. А не е ли бягството в удобството да си чиновник някакъв, писарушка? Човек е Хомо Луденс, той играе роли. Когато се вживееш докрай в една роля и повярваш докрай, че това ти е животът, е много лошо.

Но човекът променя ли се?

Абсолютно всеки може да се промени, стига да го иска. Мирозданието го дава. Аз например бях убеден, че трябва да се преместя да уча задочно история, да дойда в София, да направя някоя филмова роля и да вляза във ВИТИЗ. Така и направих. През първите 15 нощи спях по вагоните на Централна гара. След това – у приятели. Когато искаш нещо и си много убеден, се завихрят около теб събитията така, че то се случва. Хората започват да помагат, започват да вярват заедно с теб, че това ще се случи.

Концентрацията на енергия е началото на случването.

Точно така е. Не че винаги съм спазвал тези правила, не че знам как да го правя, но съм убеден, че така се движи светът.

А вярващ ли сте?

Има два вида хора – едните вярват, а другите знаят. Затова се казва, че „блажени са вярващите“ – те не знаят, но въпреки това вярват. За мен е по-лесно – аз знам. Много е лошо да знаеш и да се отречеш, има и такива хора.

Къде се крие магията на киното и театъра?

Те са синтетични изкуства – в тях се събират музика, поезия… И най-важното е, че картината на човека, когото представят, може да се отпечата в теб. Неслучайно има едни племена, които не дават да ги снимат, защото смятат, че така ще отнемат душите им. Киното и театърът пазят души в себе си. Хубавият спектакъл е в онзи момент на единение, в който се събират енергиите от сцената с тези от залата. Другаде няма такава енергия. Музиката можеш да слушаш сам, скулптурата можеш да съзерцаваш сам. Но киното и театърът събират хората за добро, изкуството става общуване. Обмен на красота. Затова е важно да не излъжеш очакванията на зрителя. 25 години в България се прави кино, което показва българите като мръсни, зли, гадни хора.

Да, има тенденция новите български филми да носят голяма доза депресия. Защо така?

Имам обяснение, но ще го запазя за себе си. В България останахме една махала хора и не е нужно да се караме. Много ме мачка, когато видя читави хора, но с различни характери, които враждуват помежду си на живот и смърт. Абе, хора, ние останахме 5 милиона, това е една махала в един мегаполис. Спрете се! Колко човека правят кино и театър в България? Гилдии се борят помежду си! Че каква огромна индустрия сме ние, та да вадим патлаците! Обидно е.

Вашият филм различен ли е?

Различен е. Знаех, че ще правя този филм четири месеца преди да ми предложат. По вселенския закон, за който ви разказах. Има вицове за това как понякога интуицията подлъгва, но дори тогава ще го направи с любов.

Какво казва Библията за хората? Че ние сме Божия искра. Искрата се вижда в тъмното. Основната ни задача е да произвеждаме светлина. Когато животът свърши, горе така ще ни теглят калема – колко светлина сме произвели. Или на колко светулки сме попречили да светят. Значи това е смисълът на нашия живот – да произвеждаме светлина, а не да гасим свещите и светулките в киносалона, например.

„Дамасцена“ е различен по много начини филм. На повърхността имаме един герой, който пада, става, още по-лошо пада, накрая успява. Но основното е вътрешното търсене. Кой съм аз? Какво означава да си избереш сам свободата?

Вие постигнали ли сте свободата си?

За повечето неща съм се разбрал със себе си, но свободата е стремеж, постоянен път и процес, не я постигаш веднъж завинаги. Просто продължаваш да следваш вътрешния си подтик.

Ще ви разкажа нещо… Дълго време страдах от астматични пристъпи, в продължение на 3 месеца седях на един стол и умирах. И знаете ли кое беше най-тежкото в това състояние – че се пълниш с въздух и не можеш да го издишаш. Дробът ти е препълнен, но не можеш да издишаш. Оправих се, излекувах се. И си дадох сметка, че дишането е ценен урок. Не се замисляме, защото при нас е рефлекс, но когато вдишваш – ти взимаш, когато издишваш – даваш. Запазваш баланса в космоса. Моите пристъпи са били блокаж, не съм дал, само съм взимал, чист егоизъм, вероятно страх…

Щастливи ли са свободните хора?

Може да не са задължително щастливи, но са непременно удовлетворени. Щастието е миг. Трябва да си го запазиш, запомниш. Благодариш и продължаваш напред.

Как смирявате егото си?

Това е най-трудната работа. То е като издишването. В това отношение жените са по-възвишени от мъжете. Такава е природата им – дават живот, отглеждат живот, бдят над него. Това смирява. Мъжете нямат тази чувствителност и затова има по-често проблем с егото. Та аз обичам жените (казват, че съм женкар, но аз просто ги обичам) и взимам пример от тях. Виж, феминизма не обичам.

Защо?

Жените в 20 век победиха. Но победиха по мъжки начин, с мъжки средства. Т.е. нищо не промениха в света. Те наложиха себе си чрез мъжкия модел. Единствената промяна е, че жените са склонни на компромиси в остра ситуация, а прогресът на света е постигнат от строшените мъжки глави в бетонната стена.

Красотата ли ще спаси света?

Любовта. Хората без любов към самите себе си са мъртви. И те умират, само че не го разбират. Човек трябва да се обича всеки ден. Атомът, ако не се обича, ще се взриви. Живеем във Вселена, изградена от любов. Не може да е друго.

Доволен ли сте, че останахте в България?

Много. На 16-17-18 години аз видях свят, какъвто малко хора бяха виждали за цял живот. Но аз нямам право да остана в чужбина. Там мога да отида само на гости. И винаги ще съм пришълец. Ще се прикривам, ще се убеждавам, външно ще съм по-италианец от италианците, но вътре в себе си аз съм българин. И това винаги ще ме тормози. Какво право имам аз да отида в Германия и да се възползвам от всички привилегии на германците, които са уредили държавата си с много мъки, след тежка война, загуби, труд? А аз да отида наготово? Нямам право. Аз съм балканец. Балканската цивилизация е вкусна с всичките си кусури. Но толкова е сладко да живееш тук. Тук усмивката не е усилие на мускула. Тук се грижат за децата си. Пък и къде се създаде демокрацията, всички алфабети и алфавити, които се ползват от белия свят? Тук, на Балканите.

А защо се случи така, че останахме в кьошето?

Така се случва. Това е историческият цикъл. По времето на кръстоносните походи Западна Европа е била в кьошето. Техните барони, като минавали през България, се кланяли на селяните ни, защото били така хубаво облечени, че са ги мислели за аристократи.

Кой филм или постановка, или пък роля ви е на сърцето и искате на всяка цена да ги направите?

Прави ми се филм за театъра. Моето обяснение в любов, базирано на спомените ми за театъра и специално на спомените ми за четирима театрални режисьори – Слави Шкаров, Пантелей Пантелеев, Крикор Азарян и Димитър Гочев. Прави ми се също и сериал за дъщерите на Самуил. Много любов и много колизии има в това време и тази история. Това, впрочем, липсва на българското кино – драматургията, хубавите истории. Ако ще играя роля, нека съм Самуил. Догодина започваме да работим по новата книга на Мария Лалева „Живот в скалите“. Имаме още светлина да създадем.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара