Аз съм последната жена без шофьорска книжка в XXI век. И мъжът ми е моряк. Идва си от време на време – да заченем второто дете, да присъства на раждането, но при по-незначителни поводи от тези обикновено отсъства. Когато е тук, си живеем наистина добре. Все пак основни функции на мъжа (не, стига толкова деца!) са да ме обгражда с любов, пари и да ме кара насам-натам с колата. Но когато замине, става малко по-сложно. Моята жизненоважна мобилност рязко спада, тъй като съм оставена с дъщеря на 4 години, син на 2 месеца и 5-6 броя почти празни дебитни карти.

Започваме с емоционалната адаптация

На бебето не му пука – то още не знае, че има баща. Дъщеря ми обаче е в труден период. Тя е момиченцето на тати, детето, което се буди с репликата „Купи ми…“. Вярвам в теорията, че душите на децата избират родителите си и съм сигурна, че тя е дошла да живее у нас само защото баща й е пампурджия и може да и купува неща, много неща, всякакви неща. Не ме разбирайте погрешно или твърде материално, те имат и силна емоционална връзка. В първите дни от отсъствието му тя заявява, че тати й липсвал почти колкото лаптопа. После пробва да компенсира липсата му с ролева игра, в която аз съм той и се обръща към мен с „тате“, което буди недоумяващи погледи, вперени в нас в градския транспорт. (Не забравяйте, че нямам книжка). Какво се пулят толкова, като че ли няма гей семейства по света.

Проблемът с купуването е сериозен.

За кварталните продавачки дъщеря ми от усмихнатото момиченце с готиния татко се превръща във вечно дерящото се момиченце с истеричната майка. Жълта бебешка количка, крещяща майка и ревящо дете – здравейте, това сме ние тримата.

Да се върнем на мен. Той заминава. Три дни лея сълзи и гълтам сополи и разни романтични гледки от най-хубавите ни моменти се преплитат в главата ми. На четвъртия ден изгаря кинескопът на телевизора. След още три дни умират и последните две риби в аквариума (не от мъка, водата им не е сменяна от месец). Пада вратата на скрина, изгаря крушката в коридора и аз постепенно си влизам в релсите насправяща се с всичко моряшка жена Около две седмици съм някак пренавита, решена да покажа на себе си, че мога пък да се оправям с две малки деца и къща съвсем сама. Чистя, пазарувам, кърмя, разхождам, правя прически, разказвам приказки (които дори съчинявам). Някъде към края на първия месец се усещам, че говоря само за това какво съм сготвила.

Със или без мъж, всяка жена трябва да ходи някъде:

да ходи на фризьор – поне веднъж на 3 месеца; да ходи на кино или постановка с Блатечки – поне два пъти годишно; да ходи някъде без деца – поне веднъж откакто ги е родила. Да си купи книги (и евентуално да ги прочете). Да излезе с приятелки. Да обиколи секъндхендовете. Всички тези тривиалности се оказват почти невъзможни без някой, на когото да натътрузиш децата, и без шофьорска книжка. Зет ми, който бе моето епизодично спасение в качеството си на шофьор, е хванат с 1,8 промила.

Мит, мит е схващането за моряшката съпруга, която

по цял ден се развява из мола в чудене за какво да изхарчи валутната сметка на мъжа си!

Битовизмите дебнат на всеки ъгъл, пропускам срокове заплащане на сметки, забравям часове при лекари, закъснявам за детски рождени дни. Усвоявам перфектно начини за бързо качване и слизане от рейса с багаж и деца, правя бицепс и се научавам да флиртувам подкупващо с таксиметрови шофьори, на които им призлява от идеята за багажник в следи от гуми на бебешка количка.

Когато към края на втория месец съм на път да организирам перфектното разпределение на времето за една образцова домакиня, мониторът на компютъра ми започва да свети в лилаво. В паника съм, че скоро и той ще изгори. Не може така, интернет е единственото ми убежище от патладжаните на фурна и кремчето за подсечено дупе! Мили мой Dell, поне ти не ме зарязвай, не и ти!

В крайна сметка решавам да не се излагам и да се държа като истинска моряшка жена, т. е. да си купя чисто нов лаптоп. Аз да не съм героиня на социалистическия труд и да се бъхтя за един блеснал от благодарност поглед!

Четири месеца се изнизват в шеги, закачки и домакински задачки.

Бебето вече се смее, дъщеря ми и тя понякога минава покрай витрина,

без да се разреве, аз крещя малко по-рядко. Семейството е вкарано в релси. До момента, в който Одисей си идва и се отдаваме на глезотии, харчене на корем иопропастяване на възпитанието на децата Ла донна е мобиле, вече има кой да ме вози. Обичам това време! Молът е мой,

не ми трябват пиеси с Блатечки, защото домашният секс е в наличност,

чета, излежавам се, гледам филми и мързелувам реваншистки.

А, да – и записвам шофьорски курс. Да съм готова за следващото плаване.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара