Темата, която е актуална за мен тези дни, е отношенията с майка ми.
Това е една от най-трудните връзки в живота ми заради травмата от изоставяне. Все още една част от мен е гневна, тъжна, наранена, когато преживея дадена ситуация като отхвърляне. Разликата с преди е, че успявам да дам пространство на емоцията и усещанията в тялото, каквито и да са те, и да прегърна детето в мен. Да ѝ кажа, че разбирам болката ѝ и да бъда състрадателна към нея. Каквито и емоции да изпитваме, отдолу винаги стои болка, която е останала непреработена, защото сме били сами с нея и единственият възможен начин да се справим с нея е бил да я потиснем.
Така, с бавни стъпки, успях да се придвижа до място, в което да приема, че
непреживяната близост с майка ми и раната от изоставяне
не са причина да не мога да се излекувам в настоящия живот. Да не очаквам от нея да бъде различна или да ми даде повече от това, което ми е дала.
Така си мислех до момента, в който в една констелация стана ясно, че все още имам възражения към майка си и ми е трудно да я приема. Преживях я като контролираща и това ме подразни ужасно много.
Това ме доведе до осъзнаването, че възраженията ми са основно свързани не с емоционалните липси, а с начина, по който общуваме в настоящето и
трудността ми да поставя граница,
когато усетя необходимост.
Поставянето на граници е сравнително ново умение за мен и едно от най-трудните неща, на които все още се уча. Свързано е отново с детските ми преживявания, когато на 3 г. съм отказала да ходя на детска градина и родителите ми са ме изпратили при баба ми и дядо ми в друг град. От гледна точка на детето посланието е, че ако се заявиш, следва една от най-тежките наказания – да не принадлежиш към семейството си. То изпитва срам и вина. И до ден днешен това усещане за срам и вина се появява в слънчевия ми сплит, когато заявя границите си. Често премълчавам това, което чувствам, от страх, че ще ме осъдят или отхвърлят, което е преживяването от детството ми, когато не съм имала сигурна връзка с родителите си.
Именно защото ми е подсигурило оцеляване, умението да говоря за себе си и нуждите си е потънало дълбоко в мен и промяната се случва бавно. Например отне ми ден да отговоря на съобщение от майка ми, че съм на почивка и няма да ѝ пиша, докато не се върна. Но когато го направих, усетих сила и лекота. Нещо в мен се освободи. Усетих се в настоящия момент.
На интелектуално ниво знам, че дори и майка ми да ме отхвърли, да се обиди или да си тръгне от мен, на 43 години мога да преживея това. Но автоматично се включва част от мен, която си казва, че щом причинявам болка на хората, значи съм лош човек и не струвам.
Това е детето, изпитващо чувство за вина.
Това е добре познатата ми отговорност за емоционалното добруване на другия, възпитание в саможертва и чувство за дълг от детството. Вярвам, че е валидно за голяма част от нас.
Но истината е, че тук и сега отношенията с нашите родители би следвало да са отношения между зрели хора. И ако едната страна изпитва трудност в това да приеме „не“-то на другата, това превръща тези отношения в отношения родител-дете. Прост факт, който ми отне дълги години да приема. Фрустрирах се, гневях се, исках майка ми да е по-различна.
Сега мога просто да стоя с дискомфортното усещане за вина, когато заявя нуждите си. Спомням си последното си посещение при нея и усещането ми, че не мога да бъда себе си в тези отношения. Беше изтощително постоянно да поставям граници. Признаването на този факт и нуждата ми от пространство ми донесе огромно облекчение.
Да уважим ограниченията на родителите ни, правото им да носят собствената си болка и да ги обичаме от разстояние понякога е най-честното нещо, което можем да направим за себе си.
И за нашите партньори и деца.
0 Коментара