Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.
Снимка: Веско Николов
София Йотова е автор, блогър, презентатор, организатор на практически работилници със семинарен характер, посланик на инициативата на Джейми Оливър Food Revolution и сертифициран Eating Psychology Coach към The Institute for the Psychology of Eating в Колорадо, САЩ. Тя е създател на www.foodieboulevard.com – интерактивна платформа за култивиране на гъвкави здравословни навици у хора на всякаква възраст, с всякакви знания, умения, нужди, опит и възможности.
Кога и как забеляза, тялото си за първи път и усети, че то и емоциите ти са неразривно свързани?
Мисля, че бях на 11. Беше петък вечер и с най-добрата ми приятелка имахме традиция да си взимаме по някой трилър от близката видеотека и да го гледаме на телевизора у тях. Точно бях взела поредната касета, бях позвънила на домофона на дома й и изчаквах някой да ми отвори. Носех светли дънки с разширяващ се крачол и черен кант от едната страна. Зад мен имаше компания дечурлига, помня, че бяха няколко момчета. Едното се изсмя подигравателно и възкликна с неприкрито възмущение „тая има ебаси големия задник“. Фактът, че си спомням тази история толкова живо почти 2 десетилетия по-късно е достатъчно ярка индикация как този коментар се е отпечатал върху съзнанието ми и е слагал плътен филтър от самокритичност върху всяка бъдеща ситуация в живота ми, в която съм се чувствала уязвима или несигурна.
Всъщност, започнах да се чувствам добре в кожата си, когато се научих да харесвам себе си отвъд перфекционизма и отвъд заблудата, че външният вид определя вътрешното усещане. Дадох си сметка, че визията ми е абсолютно огледало на вътрешната ми хармония или съответно на липсата на такава. Парадоксално, започнах да харесвам как изглеждам, когато спрях да посвещавам цялото си време и енергия на вманиачаване по нещата, които не харесвах, а се фокусирах върху дейности и разсъждения, които ми носеха удоволствие и ми създаваха вътрешен комфорт.
Промяната във външния вид започна да идва, когато спря да бъде цел, а се превърна в последствие.
Целта беше просто да бъда щастлива в конкретните обстоятелства и към конкретния момент, защото докато оставях щастието за някой бъдещ момент, в който всичко щеше да бъде наред и щях да имам „перфектното“ тяло, „перфектната“ кожа и „перфектната“ коса, никога нямаше да ми дойде времето да бъда щастлива. А животът е твърде кратък за това. Усещането за щастие не съществува като спомен или като визия за бъдещ момент. То може да съществува само тук и сега и всеки носи отговорността да избере да бъде щастлив, често не заради нещо конкретно, а въпреки нещо конкретно.
Какъв е опитът ти със самочувствието ти до момента? Имала ли си моменти, в който си изпитвала необосновано негативни емоции спрямо себе си и възможностите си?
Откровено мразех тялото си през почти целия пубертет и след това, до към 24-тата си година. Мразех бедрата си, мразех корема си, мразех акнетичния си гръб и комедоните по лицето си. Мразех редките си вежди, мразех тънката си коса. Вярвах, че имам тъпа усмивка и рядко се усмихвах широко – нямам нито една снимка от преди да се запозная с човека до себе си, на която да се виждат зъбите ми. Не е случайно. Мразех носа си, мразех големите си уши…. аз съм човек, който никога не е мразил нищо, с изключение на фрагменти от самата мен.
Днес се чудя как може да съм била толкова сляпа, че да вярвам в подобна нападателна и самосаботираща стратегия, но тогава не мислех, че това може да има деструктивно въздействие върху мен. Всъщност, разбрах колко зле ми се е отразявало цялото отношение към самата мен чак, когато започнах да се отнасям с позитивност към себе си и видях колко драстично се промених не само вътрешно, а и чисто визуално!
В продължение на близо десетилетие не се мразех единствено в периодите, в които се гордеех, че съм се подложила на някоя бясна диета, благодарение на която съм свалила някой размер. Килограмите не ги следях, защото ме ужасяваха.
И до ден днешен не следя кантар. Разликата е, че преди числото върху кантара би ме дефинирало и определило дали ще се чувствам добре в конкретния ден, а днес нямам нужда някакъв изолиран ситуационен фактор да определя дали към конкретния момент заслужавам да се чувствам добре в кожата си.
Изумителното е, че никой така и не знаеше за демоните, които ме разяждаха. Умело симулирах самоувереност и режисирах естествена екстровертност, която доста абсурдно за мен караше много хора в обкръжението ми да си мислят, че имам страшно високо мнение за себе си. Явно съм симулирала добре! Всъщност, те дори нямаха представа, че всеки поглед към мен аз приемах като потенциална критика.
Макар да съм извървяла страшно дълъг път от онези години на хронична ненавист към и отхвърляне на външния си вид и да съм култивирала умението да не позволявам на несигурностите ми да ме саботират, все още има моменти, в които се боря с усещане за недостатъчност.
Все още има моменти, в които сякаш искам земята да се отвори и да мога да се скрия някъде, отвъд чуждите погледи и потенциални критики.
Истината е, че това е битка, която профилактично напомня за себе си. Когато си изправен пред изпитания или преживяваш тежък професионален или личен преход, всички несигурности, които някога си имал, напомнят за себе си, сякаш за да направят конкретния момент още по-тежък. Това не значи, че си се провалил или че не си постигнал прогрес. Напротив. Всъщност, събуждането на стари рани и твоето умение да навигираш процеса на автоатака малко по-рационално и малко по-хладнокръвно от преди е доказателство, че вървиш в правилната посока.
Скоростта е строго индивидуална и няма никакво значение дали някой със сходни проблеми в миналото вече се справя по-лесно от теб. Единственият важен критерий е доколко ти самият успяваш да освежиш замъгления си от несигурност и самокритичност поглед и да се върнеш обратно в реалността.
Последните месеци бяха много тежки за мен, тъй като в момента минавам през най-драматичната трансформация в личен и професионален план, която някога ми се е случвала. Имах много моменти, в които инстинктивно посягах към храната като към нещо, което да ми помогне да стъпя здраво на земята – тя беше фактор, който можех да контролирам, защото ми беше познат. Имах епизоди на компулсивно преяждане и съответно последствията не закъсняваха – теглото ми варираше в някакъв диапазон, а това ми създаваше дискомфорт, за който все още ми е безумно трудно да говоря публично.
Стратегията, която работи за мен обаче, е да давам гласност на проблемите си, защото това ми помага да се дистанцирам от тях. Като ги адресирам и коментирам на висок глас, аз ги отделям от себе си, което пък ми позволява да спра да разсъждавам от позицията на жертва, а да похдодя решително и рационално. Много хора възприемат това, че някой споделя проблемите си, като оплакване. При мен това не е така. За мен проблемите и изпитанията от всякакво естество са всъщност катализатори на промяната, които просто ми създават дискомфорт, с който нямам друг избор, освен да се справя. Затова и обичам да говоря за тях – вярвам, че моята стратегия е доста по-щадяща и здравословна в дългосрочен план, от тази да отричам, че имам проблеми и да ги оставям да ме разяжат.
Разбира се, това поведение не ми е било привично цял живот. Направих много грешки в отношението към себе си, от които в годините се учех. Философията ми днес е просто резултат от натрупване на опит, желание да съм все по-осъзната и стремеж да не позволявам на обстоятелствата да ме контролират, а по-скоро да ме провокират да се развивам.
Цялото интервю прочетете в „Кожа“
0 Коментара