Детето е една стотица

Това никога не е било – 7 поколения обитават планетата в момента. И заради забързаното технологично време между тях се е образувала огромна пропаст. Тази пропаст зейна пред мен, когато 5-годишната ми дъщеря разглеждаше мои стари аналогови черно-бели снимки и съчувствено въздъхна: „Мамо, и животът ли е бил черно-бял по твое време!?“

Същото това дете, няколко години по-късно, ми изпрати електронно послание 01101001 ♥ 01110101. Означавало „Обичам те“, написано в бинарен код.

Нашите деца не просто растат в информационна епоха, техните мозъци функционират различно от нашите, свръхчувствителни са, създават различна енергия. Тяхното въображение с лекота преминава от реалното към виртуалното, те извършват няколко неща едновременно, разстоянието не е проблем, един клик ги дели от цялата човешка история, тяхната мисъл ще общува по-лесно с изкуствения интелект, отколкото с бабите им.

Казват, че за първи път в историята на човечеството знанията се предават от по-новото поколение към по-старите. Децата ни стават наши учители. И то не в онзи метафорично-поетичен смисъл, а съвсем буквално.

Но дали ние сме готови за тяхното време? Дали ще сме добри ученици, за да усвоим двоичната им система?

–

Детето

е една стотица.

Детето има

сто езика,

сто ръце,

сто мисли,

сто начина на мислене,

на игра, на говорене.

Сто – винаги сто

начина на слушане,

на удивляване, на обичане.

Сто радости

за възпяване и разбиране.

Сто свята

за откриване,

Сто свята

за измисляне,

Сто свята,

за които да се мечтае.

Детото има

сто езика

(и сто стотици още),

но му открадват деветдесет и девет.

Училището и културата

отделят главата от тялото.

Те казват на детето:

да мисли без ръце,

да прави нещата, без да използва главата си,

да слуша и да не говори,

да разбира без удоволствие,

да обича и да се удивлява

само по Великден и Коледа.

Те казват на детето:

да открие света, който вече е тук,

и от стотицата

те открадват деветдесет и девет.

Те казват на детето:

че работата и играта,

реалността и фантазията,

науката и въображението,

небето и земята,

разумът и мечтите

са неща,

които нямат нищо общо помежду си.

И така те казват на детето,

че стотицата не е тук.

А детето казва:

Няма начин. Стотицата е тук.

От Лорис Малагуци