Защо държим да сме със съвършени тела в един твърде несъвършен свят? Каква е връзката между емоциите, тялото и психичното здраве? Как да се научим да приемаме телата си и техните проблеми без срам, притеснение и страх? Защо да бъдем в телата си е най-хубавото място, на което можем да бъдем? 

Проектът „Кожа“ на Ирина Атанасова представя поредица от интервюта с мъже и жени за връзката им със собственото им тяло – как и за какво им служи то, как се е променяло отношението им към него през годините и как обществото ни се отнася към човешкото тяло.

Лайла Аградо e 32-годишна транссексуална-хетеро-жена, родом от Москва. Тя е деен активист за правата на хората с различна сексуална ориентация и полова принадлежност. Познавате я от многобройните от много бройните й изяви на малкия екран, а може би от клубния живот на столицата.

снимка: Веско Николов

Защо се съгласи да участваш?

Всеки път, когато чуя жена, да казва- ох той няма да ме хареса, ох какво ще кажат колежките, как ли ще ме зяпат на плажа и тн., си спомням с голямо нежелание как, когато бях тинейджърка, всеки се опитваше да наложи своя стереотип за мен, за транс-хората, за мъжете и за много още неща върху мен и моето тяло.

С времето се научих, че единственият човек, който има право да дава мнение за мен и моята визия, съм само аз.

Другите или ще ми помагат по пътя или – през вратата и навън. Смятам, че е важно да се говори за това.

Kак се чувстваш в тялото си и как връзката ти с него?

Имам садистично-мазохистична връзка с тялото си.

Никога не съм била или няма да бъда маниячка на тема спорт и здравословен живот, но когато бях по-млада целта оправдаваше средствата. Ако трябваше да съм на сцена исках да бъда слаба, не ядях с дни или бях само на една дъвка цял ден. Имало е случаи, когато за три дни са ми се събирали едва няколко часа сън. Насилвала съм се да вляза в по-малък размер обувки… Все неща увреждащи по един или друг начин тялото ми.

Сега, след толкова години стрес, недояждане или преяждане, липса полезно физическо натоварване, тялото ми започна да се държи като капризна лелка: трупам за зимата зимнини, обаждат се стари и нови болежки.

Но трябва да кажа, че винаги съм обичала тялото си. Вярно е, има дефекти, но кой е безгрешен? Научих се с времето, че то няма да ме направи щастлива, ако не го заобичам. Дори с паласките, дори с акнето… това е моето тяло и никога няма да бъде на някой друг.

Кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирала като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират?

Опитвам се да не интегрирам социалните изисквания. Старая да се боря с нормите и да не отговарям на ничии очаквания. Ползвам някои стереотипи, но само на определени места и в определени моменти. Например на празници, когато някъде има определен етикет- нечий рожден ден, официално събиране, се старая да намаля грима, да не изпъквам, чак толкова от тълпата. Но пак съм различна, и си личи, В други ситуции, не желая да се съобразявам изобщо- на улицата, или в чужбина, където не съм атрактивна с различността си.

Имала ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справяла с тях?

Имала съм, да. В тийнейджърските ми години бях много депресивна, приемах драматично обстоятелствата около мен. С времето надрастнах това и видях, че има за какво да се живее.

Правила съм и опити за самоубийство.

В някакъв момент, разбрах, че всъщност на никого около мен не му пука какво правя и това всъщност ми донесе страхотна сводоба.

Дадох си сметка, че се опитвам да накарам хора, които не ме ценят – да ме обичат. Реших, че няма да им доставям удоволствието да се наранявам или да им давам повод да се правят на страдащи и наранени и да преиграват. Няма смисъл.

Цялото интервю четете ТУК

Facebook Twitter Google+

0 Коментара