Тя е доста гъста и изпълнена с опасни тресавища, в които понякога потъват много родител­ски амбиции и надежди. Само тук-таме из нея науката е про­карала тесни пътечки, които из­веждат на правия път. Изгуби ли ги, човек се лута цял живот или се блъска безпомощно в окол­ните.

В тази джунгла се коват харак­тери, които правят хората чест­ни, смели, благородни. Но в ней­ните трънливи храсталаци се по­лагат и основите на бруталността и агресивността, на нерешител­ността и страха. И всичко това е свързано с психо-педагогическата грамотност на родителите, с взаимоотношенията между ро­дители и деца, както и с начина, по който общуват помежду си.

Между безапелационното „НЕ“, казано с тон, който не тър­пи възражение, и прекалено ме­кото „ДА“, което понякога не означава нищо, има огромна те­ритория. Върху нея тези две крат­ки думи играят важна роля при възпитаването на децата. Те очертават границите между пре­тенциите и възможностите, меж­ду позволеното и забраненото, между желанието и каприза, меж­ду дълга и безотговорността.

„Да“ и „не“ са много точен компас, чрез който децата ни се оправят в живота. И колкото по-рано се научат да си служат с него, толкова по-добре. Защото няма да бъдем цял живот до тях, за да ги упътваме как да постъп­ват при всяка конкретна житей­ска ситуация. Но същевременно тези думи са и оръжие, с което родителите трябва да боравят много внимателно. При неуме­лата му употреба, без да искат дори, те могат да наранят своите деца, а в перспектива — и себе си.

Да започнем с вечните забрани — постоянен спътник в живота на много деца. Нима е тайна, че

в повече от семействата няма по-често срещана дума от „не“!

„Не пипай!“, „Не хващай!“, „Не тропай!“, „Не скачай!“, „Не пра­ви това и онова!“ и т. н. Позната история, нали? Думите са едни и същи. Тонът, с който се повтарят от сутрин до вечер, също е еднакъв. Разликата е само в тем­бъра на гласа и в това, дали ги казва бащата или майката, дя­дото или бабата.

Сами по себе си непрекъсна­тите забрани имат отрицателно възпитателно въздействие. Но въздействието е още по-негатив но, когато безапелационните за­брани не се съпровождат дори от опит за елементарно мотивиране на забраната. И, за съжаление, то­ва са най-често срещаните случаи.

Защо все пак не бива да се пипа или да се тича? Отговорът на то­зи въпрос е твърде важен. По­ради своята любознателност де­цата искат непременно да узнаят защо не бива да правят онова, което им се иска толкова много. И в какво се изразяват техните провинения, за които толкова често ги ругаят в къщи.

Много ли са родителите, които имат време и най-вече желание да намерят отговора на „наи­вния“ детски въпрос „ЗАЩО“? Той е един от онези въпроси, кои­то се задават с лекота, но имат много труден и понякога самос­тоятелно изстрадан отговор. Действително защо толкова чес­то и с такъв категоричен тон за­браняваме на децата си да направят неща, които са съвсем ес­тествени за тяхната възраст?

На първо място, вероятно за­щото бащата или майката са пре­калено властни натури и

тяхното хоби е да командват

Но гру­бото командване в къщи може да бъде и някаква компенсация за служебни неприятности. Човек има нужда от отдушник…

Прекалената нервност на ро­дителите също ражда категорични забрани, придружени в най-лошия си вариант от плесници. Възпитателният идеал на тези родители е превръщането на соб­ствените им деца в разновидност на мебелите, които стоят по кюшетата на къщата, без някому да пречат. Но причината може да бъде и неправилната ценностна ориентация на родителите или обикновеното еснафство. В такъв случай забраните са предизвикани от страха да не би при тича­нето децата да бутнат нещо или, не дай боже, счупят някоя чаша.

Но безапелационните забрани могат и да нямат ясен произход. В един прекрасен ден например поуморените вече родители просто престават да разбират, че тяхното дете не може да не скача, да не тича, да не пипа. И то на същото основание, на което на тях самите не им се скача или тича.

Каквито и да са причините за категоричните забрани, последи­ците от тях са едни и същи. Без­апелационното „НЕ!“ и вечните забрани

формират нерешителни хора с боязливо поведение

и с пасивно-отбранителни реакции. Тези хора цял живот се оглеждат страхливо и дълго се колебаят, преди да предприемат и най-еле­ментарната стъпка. Те плахо се ослушват, преди да насочат мис­лите и мечтите си към каквото и да било. Защото ехото от без­апелационното              родителско „НЕ!“, което ги е тормозило в детските им години, ще звучи в ушите им цял живот.

Малко е да кажем, че тези хора не са щастливи. Тяхната пасивност ги прави лесна плячка в ръ­цете на агресивните. От тях се формират прекалено покорни из­пълнители на чужда воля. И това е съвсем естествено, защото в детските години, когато се фор­мира характерът, техните роди­тели са им отнели изцяло въз­можността самостоятелно да ре­шават и самостоятелно да действуват.

На противоположния полюс се намират родителите, които абсолютно нищо не забраняват на своите деца. Те са хора с разли­чен манталитет и най-често със своеобразни схващания за въз­питанието на децата. Една част от тях се стремят да постигнат мечтите на своята младост и да спечелят битката с живота и ова­ции чрез децата си. Други са били непрекъснато ограничавани през детските си години от деспотич­ните си родители и сега, като компенсация, позволяват всичко на своите деца. Но се срещат и просто незаинтересовани роди­тели.

Каквито и да са причините, пораждащи това явление, и при него последиците са едни и същи и еднакво отрицателни от въз­питателна гледна точка. Малчу­ганите, които не срещат по пътя си бариерите на категоричното „НЕ!“, малко по малко започват да се развихрят. Така постепенно се формират агресивни личности и разглезени мамини синчета, които смятат, че

всичко им е позволено, само защото са го по­желали

От тях по-късно се пръкват разнокалибрени нахалници които досаждат на всички със своите необосновани претенции или егоцентрични личности (подчертано потребителско отношение към всичко и всички).

Но в семейното огнище се сре ща и едно друго „ДА“. На практика то не означава нищо същес­твено, защото се произнася от родителите автоматичио, без да се замислят дори. То е израз на формалното общуване с децата и целта му най-често е да ни осво­боди колкото се може по-бързо от тях. За да си гледаме работата или просто да си почиваме пред телевизора. Това „ДА“ учи на формално общуване и лишаване от съчувствие, защото увеличава значително дистанцията между родители и деца. И първите, кои­то ще почувствуват твърде се­риозните последици от него, са родителите. Но след тях следват в различен порядък близките и познатите. Докато се стигне до колектива. Така кръгът се затва­ря. Но в него остават да се дви­жат много хора, които понякога се разминават, без дори да се поглеждат, въпреки че на теория са близки.

„Да“ и „не“ са компасът, чрез който родителите ориентират своите деца в сложните човешки взаимоотношения и по този на­чин ги подготвят за живота. Съ­щевременно те са и юздите, чрез които те сочат или вкарват в пра­вия път. Но тези думи са нож с две остриета.

Безапелационното „НЕ!“

ли­шава от инициатива и размеква волята

Когато постоянно се за­браняват неща, които са твърде примамливи и желани от децата, за да се доберат до тях, те тръг­ват из кривите пътеки на „джун­глата“. А после започват оправ­данията и хитруванията на едро или на дребно, които рано или късно прерастват в преднамерени лъжи.

Вечното и великодушно „ДА!“ хипертрофира претенциите до безкрайност и човек започва да смята, че никой не смее да излезе насреща му. Докато един ден раз­бере обратното. Но урокът обик­новено струва твърде скъпо — на него и на родителите му. А по­някога и на съвсем странични хо­ра, които за разлика от неговите родители нямат никаква вина за лошото му възпитание.

Всеки родител, който милее за доброто на своите деца, трябва да знае кога, при кои случаи и как да използува кратките ду­мички „ДА“ и „НЕ“. Както и то­на, с който се казват. Тонът обаче не бива да замества точния отго­вор на наивния детски въпрос за­що може или не може да се вър­ши нещо. А обясненията трябва да бъдат такива, че да се разберат лесно не само от децата, но и от нас, родителите, тъй като твърде често ние забраняваме или позволяваме, без дори да се замисляме „ЗАЩО?“

Facebook Twitter Google+

0 Коментара