„Не си като никоя друга, щом аз те обичам.“

Любовта придава друг вкус на хляба, друг аромат на цветята. Друга свежест на дъжда. Обръщайки се с нежност към съпруга си, Матилде Урутия казваше: „Не говори, че съм предана, Паблито. Това не е просто преданост. То е толкова естествено. Ако живеех с човек, който прави мебели или обувки, би било същото. Това е любовта.;.“

Съпругът на Матилде Урутия беше поетът Пабло Неруда — съвестта и надеждата на Латинска Америка, носител на Нобелова награда за литература, едно от най-големите имена в културата на нашия век.

„Колко беше прекрасно: да живея, когато ти живееш!“

Неруда пише тези стихове само няколко дни преди смъртта си и нарича стихотворението „Последно“. Признание и сбогуване с Матилде, с която е преминал дълъг път, изпил е до дъно чашата на живота, с тържеството на много победи и с горчивата утайка на много поражения, чаша, преливаща и искряща от поезия. Лорка го нарича поет, който е по-близо до кръвта, отколкото до мастилото. Наистина великият чилиец беше жизнен и земен, колкото нежен, толкова и гневен, до болка чувствителен към всяка несправедливост. И твърдеше: „Един поет трябва да бъде влюбен. До последната минута на живота си…“

Познаваме Матилде и усмивката й не само от снимките с Пабло Неруда. Не само от стиховете, в които тя зримо или незримо присъствува — „Матилде, име на растение, на вино или камък, име на това, което се ражда и съществува…“ Познаваме я не само от спомените на поета.

В едно интервю пред португалския вестник „Диариу“ Матилде разказва на света за последните дни на Неруда. „Той бе силен човек, но смъртта на Алиенде го сломи…“ Колко нечовешки страшно е било страданието на Матилде, когато тръгва с тежко болния си съпруг с линейка от Исла Негра за Сантяго, веднага след фашисткия преврат през 1973 г.: „Пътувахме много дълго, защото през цялото време ни спираха карабинери… При влизането в града също ни спряха. Обясних им, че в колата е Пабло Неруда, в много тежко състояние. Ала сякаш не ме чуха и ме измъкнаха от колата, за да ме обискират по-лесно. Това страшно порази Пабло. Никога в живота си не го бях виждала да плаче, а сега

по лицето му се стичаха сълзи

В началото помислих, че е от температурата, всъщност в този момент нещо вътре в него се бе пречупило.“ (В същото вре­ме на Националния стадион ин­квизиторите пречупваха китките на Виктор Хара. А Неруда беше писал, че ръцете са създадени за милувка, за да посадят цвете, за да строят — и да строиш също е любов!).

Когато Неруда почина, хората на Пиночет оплячкосаха жилището му в Исла Негра и уни­щожиха книгите му. „Пиночет, както Хитлер, заповядваше да се горят книги. Но не можа да из­гори мисълта!“ — каза водачът на чилийските комунисти Луис Корвалан.

Трудно можем да си предста­вим какво е изживяла Матилде край умиращия си съпруг, заоби­колена от ненавист, фанатизирана жестокост и злоба: „Не знаех къде да пренеса тялото му. Ня­мах представа какво е останало от дома ни, но реших да го пре­неса именно там. Къщата бе пълна с вода, навсякъде се виждаха следи от разрушения. Мебелите и картините бяха изчезнали, с изключение на два огромни сто­ла и две легла, които просто не са могли да изнесат. В такава обстановка се прощавахме с Пабло. Погребението се състоя на следващия ден. Колкото повече процесията приближаваше до гробището, толкова повече хора се присъединяваха към нея. По­вечето бяха работници, обикно­вени хора…“

Днес Матилде живее не само със спомените за един запълнен живот, не само с мисълта за отле­тялото щастие. А с чувството за дълг тя има да върши още много неща в памет на Пабло и за своя народ. Усмивката й вече не е същата както по времето, когато Неруда наричаше ръцете й птици, в чийто пръстен

„светът става най-лазурен и най-земен“

Но нали той говореше и за твър­дия й характер на жена, излязла от чилийската работническа кла­са. Още при първия национален ден на протеста в Чили, интер­вюирана в Париж, тя каза: „Ако Пабло беше жив, сега щеше да бъде в редиците на демонстран­тите. Пабло е жив, сред протес­тиращите!“ В Сантяго Матилде издирва по участъците хората, арестувани за „противозаконното деяние“, че са се поклонили на гроба на Неруда, иска да им по­могне колкото може. Тя продъл­жава да разказва на света за го­лемия поет. Заедно с венецуе­лския писател Мигел Отеро Силва подготви за печат книгата „За да се родя, родих се“ (ние също имаме щастливата възможност да я прочетем в български пре­вод).

Една трупа артисти-любители от Пунта Аренас в продължение на седмица представи в предгра­дията на Сантяго „Блясък и смърт на Хоакин Муриета“ от Пабло Неруда. За тези спектакли не се продаваха билети. Входен билет бяха килограм картофи, раздавани после на децата, на гладуващите, на безработните. Ако Неруда беше жив, щеше да бъде сред тези хора, за тях беше творил цял живот. Но чрез сло­вото си и чрез Матилде, обича­ната от него, той неотменно е там, в своето непокорено Чили. Във „Всеобща песен“ големият поет беше писал:

„До мен сторете място на оназ,
която любя,
и оставете я отново да ме при­дружава.
… Аз няма да умра.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара