Кукувича съдба

Наскоро слея публикуването на книгата ми „Сивият дом“ получих писмо, в което пишеше: „Ако бяхте посетили клиника по алкохолизъм и наркомании, едва ли щяхте да твърдите, че „след смъртта, затворът е най-тежкото наказание за човека“. Знаете ли какво мъчение е да си пленник на собствената си слабост? Да зави­сиш от една чашка или от една таблетка? Много от затворнички­те, които описвате в „Сивият дом“, оправдават престъпление­то си с децата си — заради тях го правели. А ние се опиваме единствено заради себе си — да ни стане по-леко, по-спокойно, по-весело, да избягаме от пробле­мите си или да се окуражим сре­щу трудностите. Натряскаме ли се, морето ни „стига до коленете“, но като изтрезнеем, усещаме, че сме затънали още по-дълбоко. За да се измъкнем, отново пося­гаме към чашката или към хапче­тата. До вечерта удавяме всички­те си проблеми. Но, уви, те не из­чезват. На другата заран се озъбват срещу нас, още по-страшни… И всичко започва отначало…“

Това писмо се загнезди дълбо­ко в съзнанието ми. Не го възприемах като упрек, а като зов. То се наслои върху мъчителния въпрос, който отдавна не ми дава мира: „Как е възможно алкохолът да надвива човешката сила и да завладява най-висшия разум?“

Врачанският музей е съхранил едно изключително послание от древността: „Херкулес — неумиращият синоним на исполинска мощ, е отпуснал мускулите си, пречупил е волята си пред Дионисий, който насмешливо го гледа отвисоко. Най-поразяващото в тази скулптура е ликуващият из­раз на бога на виното и веселие­то. Все едно, че оглушава света с победния си вик: „Какво е Херку­лес пред мене!“

Историята и литературата са ни дали не един и два примера за падението на талантливи и духов­но извисени люде под въздейст­вието на алкохола. А Световната здравна организация е категорич­на:

алкохолизмът е „третата бо­лест“ на века.

В нашата страна за една годи­на средно на човек от населението (включително бебетата и не­мощните старци) се падат по 46,5 л алкохолни напитки и едва 25,2 л безалкохолни. За разлика от миналото днес интервалът между почерпването по един или друг повод става все по-къс, докато при някои хора трае колкото нощният им сън. Някога бабите ни посрещаха и най-важните гос­ти със сладко и кафе. А днес, от­вори ли се вратата, на масата се появява бутилка. След нея втора, трета…

Истина е, че напрегнатото, ди­намично всекидневие ни обреме­нява понякога свръхсили. А и все­ки човек има проблеми в личния и професионалния си живот. За някои най-удобното бягство от тях, най-бързото разтоварващо средство е… алкохолът. Коварна утеха предлага чашката. Нерядко размекнатата от алкохола почва се превръща в удобна пързалка към престъплението. Доказва го статистиката — около 70 на сто от умишлените убийства у нас, 90 на сто от хулиганските прояви, половината от изнасилванията, 40 на сто от телесните уврежда­ния и обидите се дължат на злоупотреба с алкохол.

С дъх на алкохол са пропити хиляди лични драми,

запустели семейни огнища, прекършени детства.

И аз си имам мои, лични на­блюдения за пагубното действие на алкохола върху добри, честни и способни хора. Пред очите ми те се променяха и страдаха. Стра­даха и се променяха. Този мъчи­телен процес изостри още повече интереса ми към пътищата, по които алкохолът достига своите жертви. Ако по тях има достатъч­но предупредителни знаци за гибелна опасност, мнозина биха се сепнали, преди да загубят мярка­та в пиенето си. Мисля, че това е достатъчно сериозно оправдание за начина, по който проникнах в клиниката по алкохолизъм и на­ркомании.

* * *

С износена рокля и протрити сандали, без прическа и грим, окуражена от две мастики и една бира „за мезе“, аз си приписвах пред дежурния лекар всички симптоми на заболяването, кои­то бях научила от публикуваната у нас литература по алкохоли­зъм. (За съжаление сравнително оскъдна, а за женския алкохоли­зъм — направо нищожна.) За да избегна погледите на лекаря и сестрата, непрекъснато се взирах през прозореца. Преминаващите по алеята болни — повечето об­лечени цивилно — по нищо не се отличаваха от хората, с които до преди малко се бях разминавала по улиците. Какво ги беше събра­ло тук? Та за разлика от другите болести

алкохолизмът не се при­чинява от определен вирус,

нито от бацил. Изследователите твър­дят, че алкохолът, независимо от количеството и концентрацията му, сам не е в състояние да пре­дизвика фаталната зависимост на индивида от чашката. Необходи­мо му е съдействието на личност­та и на семейната и социалната среда.

Хора от различни възрасти и професии преминаваха като на екран пред прозореца. Всеки от тях бе посягал към чашката със собствената си ръка. Всеки бе търсил алкохола заради личните си преживявания, отнасял се бе към него от своя гледна точка. На всекиго различно се бяха от­разили семейната и обществената среда, индивидуално бяха дейст­вували моралните норми и про­фесионалните амбиции… Власт­ният глас на сестрата разпиля мислите ми: „Ще се настаните в пета стая!“

Всяка стая си има свой лидер. В нашата властвува Миряна. Едва ли име и характер се разминават толкова много, колкото при нея: най-непривичното й състоя­ние е мирът и спокойствието. Влетя в стаята и безцеремонно се взря в мене:

— Ти ли си новата?

Лежах прикована на леглото от системата, която сестрата ми бе включила. Навярно съм изглеж­дала твърде окаяно, щом като Миряна прекъсна да изрежда за­дълженията ми на обитателка на стаята, приседна на леглото и за­говори покровителствено:

— Горе главата, какво си се стреснала!

Зорът е, докато ти мине абстиненцията

(неудържима нужда от алкохол, придружена с треперене, главоболие, отпадна­лост, понижено настроение, страхова тревога – б. а.). Слушай какво ти казвам, ако река, и книга мога да напиша за клиниката — тя е вторият ми дом: за четвърти път съм тук от 1980 г, насам.

— Е, няма що, успокои ме отвърнах в нейния тон. — А аз се надявах…

— О, стига да искаш, ще се оправиш — прекъсна ме Миря­на. — Що народ е минал пред очите ми, без след това да се вър­не тук. Ние, постоянните, се знаем — аз съм „детето“ на клиниката, нямах 30 години, когато за първи път постъпих на лече­ние. Карамфила е „бабата“ — на 60 години е, но изглежда на сто. След последния удар е неподвиж­на, добре, че тежи само 38 кг, та лесно се повдига. Всичките й близки са я изоставили, ние сме й семейството. А Венета с „квартирантката“ — най-често идва тук. Вчера пак я докараха…

Слушах разсеяно. Мислех си, че след като при първото си лечение тя не е имала навършени 30 г., това означава, че е започна­ла да злоупотребява с пиенето поне пет години по-рано. Ето едно реално потвърждение на статистическите данни за рязко увеличилия се напоследък дял на младите жени и момичета в об­щия брой на алкохоличките. Ос­тавих на изследователите да пре­сметнат колко деца няма да ви­дят бял свят или ще се родят с дефекти. И колко нормални деца ще се деформират в атмосферата на алкохолните пари. Интересу­ваше ме Миряна. Бях объркана от спокойния тон на самопризна­нията й за продължаващото пиянство въпреки четирикратно­то лечение. Неволно възкликнах:

— Докога?

—  А защо да спра? Какво дру­го удоволствие ми предлага господин Животът?

— Нямаш ли деца?

— Две дъщери. Едната живее при майка ми, другата — при свекърва ми. Бившата. Тя е добра жена, но синът й — някакъв стаен заряд злоба разтърси Миряна. — Да те пази господ от мъже, които уж много те обичат. Награби ме, още бях ученичка. Е, даскалъкът много не ми вървеше, но ако бях завършила гимназия, животът ми щеше да се подреди по-добре. На 18 г. родих първото си дете, а на 22 — второто. Аз в родилния дом, а той домъкнал някаква ма­дама вкъщи. Мама ги сварила в леглото, вдигнала скандал и пра­во при мене — или той, или тя. Ненавиждаше го тя, че не беше подходяща партия за мене. След малко и мъжът ми пристига – моля да му простя, зажаднял бил за жена. Но и той посгавя улти­матум или той, или мама! А кьде ще ме заведе? В паянтовата къщурка на родителите си ли? Да си оставя удобствата, как пък не! Баща ми плаваше с корабите, у дома от пиле мляко само няма­ше. Надявах се, че двамата ще се спогодят, докато съм в родилния дом, а те точно обратното — мъ­жът ми си събрал багажа. До шест месеца въобще не дойде да види детето. После разбрах, че майка ми, в амбицията си да го прогони, му подхвърлила, че не се знае кой е бащата. Няколко дни преди Нова година господи­нът ме покани в ресторант. Очак­вах да ме моли да го прибера, а той ми подава заявление за раз­вод: щял да се жени за някаква своя колежка, искал да има собствен дом и да живее само­стоятелно. Изсмях се: какъв дом и семейство с мижавите си запла­ти. Нали да се замогнем, навремето мама принуди баща ми да стане механик на риболовен ко­раб? Но мъжът ми, наумеше ли си нещо, го завършваше както той си го иска. В съда ме изкара лекомислена и мързелива. Добре че майка ми го държеше в ръцете си със свидетелите, които потвър­диха как го е намерила с чужда жена в брачното легло.

Миряна запали цигара, издуха дълга синя лента над мен и продължи настървено:

— Мислиш ли, че ми е било леко с две деца на ръце? Добре, че нашите са зад гърба ми. На­правиха си нов апартамент, а стария ми оставиха. В началото и дъщерите живееха при мене, но съседите, като че ли си нямат друга работа, се раздрънкаха: ос­тавяла съм ги гладни и мръсни, заради гуляите у дома, нощем не заспивали. Тогава старите си по­делиха децата. Най-после раз­брах какво значи да си истински свободен: с никого да не се съоб­разяваш, от никого да не зависиш. У дома винаги беше отворе­но за гости — държах само всеки да си носи пиенето. Не съм благо­творителна кръчма, я! Аз по при­рода съм жалостива, но

като пий­на, ставам камък

Докато бях сервитьорка в „Морска котка“, винаги обръщах една-две водки преди работа. После тичам меж­ду масите, усмихвам се на клиен­тите и им надписвам сметките, без да ме е еня какво ще остане за децата им.

— По професия сервитьорка ли си? — попитах, за да потвърдя догадката си, че и към труда от­ношението й е било как го към семействотц: нехайно и безотговор­но.

— Бях. — Миряна прихна. – Със страшен номер изхвръкнах от „Морска котка“. Толкова съм била фиркана, че вместо на масата, сложих таблата на главата на един клиент. А. той да се окаже някакъв шеф от съвета. Не знам как майка ми се е оправила с не­го, след като ме домъкна тук, но като се върнах, пак започнах работа. Станах прода­вачка и за да изкарам повече па­ри, започнах да подменям цените. Няма как, пиячката непрекъснато поскъпва. Добре, че ме назначиха сервитьорка в една бирария, че току-виж вместо тук, сега да съм в затвора. Но и там не се за­държах — лекарят настоя да на­пусна, за да не съм под постоян­ното изкушение на алкохола.

Миряна прихна от внезапно осенилата я мисъл:

— Много наивници вярват, че ще се излекуват с лекарства.

На мене и еспирал[*] ми сложиха, но аз го калцирах, за да не стоя на швепс или кафе, а другите да пият. Но едва не умрях. Започнах да близвам с пръст вино. След ня­колко дни изпих един напръст­ник. На другия ден — два. Увели­чавах постепенно, докато стигнах до бутилка, и веднага превключих на концентрат.

— По бутилка на ден? — не­волно възкликнах.

— Стигала съм и до две — тя се втренчи злобно в мене — А ти не ми се прави на светица! Не ид­ваш от библиотека, нито от съ­брание на въздържателното дру­жество. А може би вече се нали­ваш от една чашка? Е, още не съм стигнала този етап.

Миряна спря рязко и изскочи от стаята, като че ли навън става­ше нещо. което тя в никакъв слу­чай не желаеше да пропусне. За първи и последен път разговаря с мене толкова дълго. Обикновено беше припряна, настроенията й се меняха по-често отколкото вре­мето през март. Не продължи дълго и унинието й от писмото на майка й. Дъщеря й — по-голямата, която живеела при свекърва й, започнала да скита с момчета, за­къснявала вечер, виждали я ня­колко пъти да пие е чужденци в бара и в казиното, „Ще я науча аз, прибера ли се вкъщи!” — заканваше се Миряна

Ролята, която играех, ме въз­пря да я попитам по какъв начин „ще я научи“? С примера си ли? На годините на дъщеря си вече е била на „ти“ с алкохола и с весе­лите компании. („Баща ми носе­ше от цял свят напитки. Дебнех мама да излезе и събирах съучениците си. Отварях барчето и ги оставях сами да си изберат бу­тилка. На себе си наливах уиски. Вземах им ума с поркаието си. И в заведенията си поръчвах винаги концентрат. Да не съм луда да се надувам с вино или с бира ”)

Във възрастта на професионал­ното ориентиране Миряна е има­ла само една амбиция — да й е весело и приятно. Осъществявала я бързо — с няколко водки. И ко­гато я сполетяла семейната ка­тастрофа, за утеха тя пак се обърнала към чашката. („Мама отиде на курорт с голямата дъщеря, малката остана при мене, нямаше още годинка. Щях да полудея от самота, поканих една приятелка. Пет дни пихме без прекъсване. Леля ми забелязала, че се кла­тушкам с количката по улицата и изпратила веднага телеграма на мама да се връща“).

В болничната ни стая единстве­но Миряна никога не заговаряше на професионални теми. Беше й непонятна радостта от любимата работа, не вярваше, че трудовите успехи носят удоволствие, което няма равно на себе си. Ранното пристрастяване към алкохола беше разрушило в зачатък амби­циите й за личностно развитие („Като малка исках да стана аптекарка.“) Тя гледаше на работа­та си като на посредник между парите и пиенето. („Осигуря ли бутилката и цигарите, не ми пука за нищо.“) Не се притесняваше, че заради поредния си пиянски скандал в службата отново беше уволнена. („В България никой не е умрял от глад!“)

А беше само на 34 години!

Пре­ди да достигне половината от средната възраст на българката (73,5 г.) тя беше възприела стила на кукувицата — прехвърляше за­дълженията си в чуждите гнезда, а в своето оставяше само удо­волствието.

Едно толкова скъпо платено удоволствие, а плодовете му кухи!

Тъкмо да сложа точка, и извед­нъж се укорих. Защо подминавам ролята на властната Мирянина майка, чийто идеал в живота е било имането. („Мама все ми втълпяваше, че умната жена на­мира богат мъж, за да живее до­бре.“) Съзнавала ли е майката, че със своята философия поощрява още повече лекомислието на дъ­щеря си?

Нима за участта на Миряна не съществува и обществена вина? Какви възможности за забавле­ния се предлагат на младите хо­ра? Толкова много е говорено по този проблем, а все още в десетки градове, села и квартали няма подходящи места за общуване. Но и там, където има, нерядко е скучно или… се сервира алкохол. В стадионите и спортните пло­щадки достъп имат предимно съ­стезателите, хижите се запазват за екскурзионно летуване. В шко­лите и кръжоците по изкуствата отиват надарените… Най-лесно достъпни остават кафенето и апе­ритива. А там, за да не изглеж­даш смешен в очите на компанията и досаден за сервитьорите, трябва да пиеш. И ако духът ти тогава, когато се е изграждал, не е задвижен от някакъв по-висок по­рив, ако волята не е укрепнала в стремежа към по-смислени цели, нищо чудно хора като Миряна да кажат:

„А какво друго удоволствие ми предлага господин Животът?“

[*] Препарат, който не позволява на алкохола да се разгражда по естествен начин. Образуваните ток­сични вещества увреждат силно сърдечната и други дейности на ор­ганизма.