Кърпеж или присад

Тя, втората сватба, не е весела. Покани, дълга трапеза, музика, „горчиво“ обикновено липсват. Булчинският букет е скромен, често пожеланията и наздрави­ците звучат като утешения. Пре­минало е някакво премеждие, ти­хо или бурно, сега се е задала неизвестността. Страхът от нея сковава сума разведени и овдо­вели. Че що са приказки и песни за мащехи и несъщи бащи. И анекдоти… Рекла една повторница на двете си завареничета: „Ей ви по една ябълка, пък вие на моето дайте само по поло­вин“. Друга (навярно наша съвременница) писнала: „Тичай, мъжо, че твоето и моето пребиха нашето!“ Сипят се премъдрости и остроти под път и над път: „Стиснат като втори баща“, „Щипе като мащеха“, „Кърпено­то ново не става“, „Кърпеж крепи света“…

Щом се приказва, не е без ни­що, ще да си има крушка опашка. Ама да е чак толкова отровна тази крушка, не е за вярване. И нея хора я разхапват. Не само оживяват, а и добруват. За тях чуждите деца не са чужди. До­ведени, заварени, преродени под общ покрив порасват и са здрави, умни, обичливи. Сродяват се по­вече от същи. Цял живот се тър­пят, помагат си, трябват си. Явно, нещо много голямо, нещо много свидио ги свързва — ни могат, ни искат да го забравят. Надраснали праисторически ата­визъм, стародавни предразсъдъ­ци и днешни сметки,

различната кръв не им пречи да са родни братя и сестри

Разказвачите на истински и из­мислени истории колкото се престарават да плашат и без това наплашените, толкова апостоли­те на лесни рецепти за успех са безпомощни. Прекалено сложни, деликатни, неповторимо своео­бразни са тия интимни терито­рии. За тях ум да даваш, ще сбър­каш, да вземаш — дваж. Все ще се изплъзне някоя подробност, ще остане неразбрана, подценена или надценена. Пък каруцата и от малкото камъче се прекатурва. А прекатури ли се, пътища мно­го. Кой може да рече: така ако направиш, сполуката в кърпа ти е вързана. Че кое там докрай е сигурно, освен дето добрият и в яростта си е хубав, а лошият във всичко е грозен. И в любовта си.

Несправедливостта, двуличието, грубостта отдалечават и от рождени чеда, какво останало за другите. Ако подхранваш само­чувствието си с недостатъците на околните, ако успехите и достой­нствата им те оскърбяват, ако хората не са прави, само защото не мислят като тебе, по-добре не тръгвай към ново семейство, жи­вей си самичък. Завинаги.

Чакайте, защо? — ще протес­тира някой. Да не би любовта да отпада като главно условие за съграждането на ново семейство? Не, не отпада. Но за главни тук претендират още дузина обстоя­телства. И като че първото е способността да сбереш в едно ня­колко (не само две) поразлюлени съдби и души, да съчетаеш ня­колко разнокалибрени характери в устойчиво, дълготрайно, жиз­неспособно единство. Тази неле­ка за решаване задача предпо­лага не непременно праведници, но във всички случаи сигурност, и то проверена, че наистина ис­каш и можеш да доставиш ра­дост на други, да им бъдеш упование. Всичко оттам започва.

Повторното семейство някога се разяждало от страха, че

спечеленият с много мъчен труд имот ще попадне в чужди ръце

А днес? Вместо отговор — едно извлечение от бракоразводно де­ло:

„Първата ми жена се разбо­ляла. Преди да влезе в болница, откъдето впрочем не излезе, до­веде в къщи детето. Ищцата, тоест втората ми съпруга, която виждате тука сега, заплака като над умряло. Изведнъж скочи и ми заповяда: „Да го махаш вед­нага! С него в една къща — ни­кога! Или то, или аз!“ Дойдоха родителите й. Започнаха да ме убеждават да съм върнел детето на майка му, защо да си разва­лям и това семейство, в което също имам дете. Ами като не можело, да съм го дадял в си­ропиталище. Не ви ли е срам, викам, хората от улицата деца прибират ц осиновяват, аз, жив баща, да наредя детето си при сирачетата?! Налагало се. За тази къща, както и за вилата, една стотинка не съм бил похарчил — декларация съм подписал, да не дойдел един ден синът ми дял да дири. Сега аз съм го бил довел направо на имота. Къде дават така!… Помня, че халосах някого през устата, но кого, не мога с точност… Съгласен съм да ни разведете. И ако може, по-ско­ро!“

…Сега за децата.

Отначало те са в плен на лю­бопитството. Привлича ги празничната готовност на възраст­ните да се покажат откъм най- привлекателната си страна: щед­ри, непридирчиви, усмихнати. Но празникът скоро завяхва, прозата на неотменните нужди стопява глазурата на безусловната добро­желателност. За уголеменото се­мейство трябва по-широка квар­тира — нови мебели, поне още едно място в детската градина… Започва делникът на приспособяването, зареден с неподозирани изненади. Приливно-отливните пулсации в настроението свидетелстват за неустановеност. Сетивата са изострени и приемат всичко преувеличено.

Възрастните са прекалено чув­ствителни по въпроса как се раз­пределят между „моите“ и „дру­гите“ храна, дрехи, пари, време, усмивки, гальовни думи… Все още всеки пресмята какво повече може да даде и опази за кръвните наследници от общото. Далечен е етапът, когато децата ще станат „наши“. Понякога до него изоб­що не се стига. Недоверието се подклажда от сродници и доброжелатели, атмосферата неприят­но се нажежава от посещенията във всяка първа и трета неделя от отсъствуващиа родител. Ра­достният цвъркот, с който често го посрещат на вратата, забива нажежени иглички в сърцето на новия. Случва се по негов адрес да бъдат отправени обидни думи:

той не ни е никакъв, ние си ис­каме нашия татко

или нашата мама. Детските очи са сухи, гла­сът — рязък, погледът изпод веж­ди. Ръката, протегната да погали, може да бъде грубо отблъсната, подаденият сладкиш да бъде хвърлен и стъпкан с крак. Какво е това? Омраза? Че малчуганите все още не познават новия, за да го ненавиждат или обичат, за то­ва те нямат своите основания. Тепърва ще ги получат, и то от него.

И какво ще направи след едно такова предизвикателство: ще иг­рае ролята на обиден, ще се съ­стезава по ругатни и евтини по­даръци с двуседмичния гост или ще вдигне ръка? Насилието, като правило, използуват слабите. И изгубват доверие. Особено ако претендират за мястото на се­меен глава.

В лицето на новия глава на се­мейството децата и майката искат да видят не просто добър чо­век, а по-добър от предишния, по-силен във всичко. Съпостав­ката сама се налага. Тя е пре­дизвикателство (никога неизречено, разбира се), което не само трябва да се приеме, но и да се спечели единоборството. Полес­ражение са… сърцата. И там ни­какви хитрини не помагат:

пре­възходството принадлежи на по- благородния

Макар и безвъзвратно скъсала с предишния си живот, макар пред хората и пред закона да е започнала нов, майката също ис­ка да знае с категорична точност кой е победителят. Или битката не е свършила. Тя продължава с не по-малка ожесточеност. Но вече в други обстоятелства, на друг етап, с други цели.

Семейството — жив органи­зъм, се самоосъществява, като се развива, тоест набира нови ви­соти, самоусъвършенствува се. Този процес не става от само себе си, автоматично, той предполага активна жизнена позиция на два­мата съпрузи, тяхното умение да въвличат и децата в усилията си за разширяване и обогатяване нравствената територия на дома.

Началното адаптиране във второто семейство е тежък, мъчителен процес. И все пак, ако някой не издържа на напрежението му, то не са децата. Те ре­агират на промяната с плач, с враждебна мълчаливост или с открито непослушание, с предиз­викателства. Постепенно тази тяхна съпротива затихва. И на свой ред, със свои, понякога смешни средства започват бор­бата за хармонията, без която всяко нормално дете страда. Дълго мисълта и сърцето им гле­да назад, но малкият човек не иска там да се върне – той се нуждае от помощ да се приспо­соби към промените, да се увери, че те са добри. С новите си братя и сестричета бързо и лесно се сприятелява. Какво да дели с тях. Когато леглата са едно до друго, играчките от само себе си стават общи. Но да се иска от децата пряко безусловно подчинение, значи да се провали всичко. По-болезнено те понасят само обидната снизходителност – тя из­гаря мостовете напред. Те жа­дуват за истинското, дълбоко приятелство, на честни, партньорски начала.

Второто семейство се постига по различни начини, всички, до един, нелесни.

Изискват щедри характери и значими цели.

Изискват познаване на отговорност­та. За да не се заблуждават ня­кои, че брачното свидетелство е нещо като входен билет за рая – остава да се събуеш и да вле­зеш. Или че втората сватба е ка­то постъпване в нов колектив, а не изначално изграждане на свой собствен дом. И дали децата ще се обръщат към новия си родител с „татко“ или с „мамо“ и с каква точно интонация, зависи не от упражненото насилие, а от десет­ки други предпоставки и особе­ности, които трябва да се позна­ват с професионална вещина. 

Благополучното, дори щастли­вото второ семейство е винаги постижима цел. И най-красноречивото доказателство, че не кръв­та определя родителството, а чо­вещината. Че са важни не жес­товете, а позицията. Второто се­мейство не е кърпеж. По-скоро присаждане, облагородяване на дивачка. Кой е дивачката? Първо, детската несрета. После и несретата на възрастните. Ще се разлисти калемът, в цвят ще потъне, плод ще народи. Отколе е тъй: доброто добро дава, пресметливостта и страхът — трън­ливи клони, обрулени от суховеи. Никой към тях не посяга дори за огън, защото бодат, а не топлят.

…Шест години едно слабичко момиченце седя омърлушено по чиновете с някакъв почти стар­чески израз на затихнала болка. Никой урок не го заинтересува, в ни една лудория през между­часията не участвува. Пакостни­ците го дразнеха: всички си имат бащи, само Лили няма. Не пла­чеше. Сякаш не ги чуваше. Но днес, преди първия час в VI б настъпи буря. Лили, цялата сияе­ща в ярката си рокличка, с огро­мен букет карамфили и кутия с шоколади, се изправи пред класа.

— И аз вече си имам татко! – И рукнаха сълзите й. Плачеше и се смееше едновременно. След десетина минути учителката за­вари VI б изпомазан с шоколад, окичен с цветя, разплакан и за­смян едновременно. — Лили вече си има татко!

Според Стендал щастието е птица, дето трудно и рядко се улавя, но си струва трудът да я преследваш.