На теб ли първа то се усмихна? Теб ли нарече с първата най-скъпа дума „мамо“? На теб ли подаде ръчичка, за да ръководиш неговите неукрепнали още стъпки? Ти ли прекара безсънни нощи над него, когато главичката му гореше в огън? Ти ли му помагаше да отгадае тайната на „страшните“ букви, за да може след това стихотворението да се лее като песен от устата му? Ти ли го научи на труд, на обич, на постоянство, на самоотверженост? С теб ли то сподели първите си вълнения и трепети? Тогава – ти си му майка и то е твое, само твое, това „чуждо дете“!
Може ли да се обикне чуждото дете?
Тежко и болезнено изживяват някои хора това, че им е отнета възможността да бъдат родители. Но това нещастие е преодолимо. Една по-смела крачка и всяко от тези семейства, може да намери своята радост.
Колко малко са деветте месеца
на носенето на плода в сравнение с дългите години на грижи, на труд и жертви по отглеждането на детето! Не избледнява ли радостта от първия вик на новороденото пред многобройните радости, които добрият син или дъщеря носи на своите родители? Не е ли по-силна от родилната болка болката на наскърбеното майчино сърце, когато рожбата я нарани?
Не създаването и раждането прави родителите истински, а грижата по детето, съзнанието, че от него трябва да изградят завършена личност!
Някои от бездетните семейства се боят да помислят за осиновяване. Едни се страхуват, че няма да могат да се привържат към чуждото дете, други се
плашат от лоша наследственост,
а трети пък ги спира мисълта, че един ден детето ще узнае. Животът в повечето случаи опровергава тези неоснователни опасения. Привързаността към детето, обичта към „чуждото“ идва съвсем леко и незабелязано и слага незаличим знак на равенство в чувствата на истинските родители и на родители, които са си взели дете.
Л. беше омъжена от седем години. Седем години на несбъднати надежди, на душевен и физически тормоз, на обикаляне по лекарските кабинети, докато най-сетне, убедена, че никой не е в състояние да й помогне, реши: „Ще си взема детенце“.
– Как ще гледаш чуждо дете? –
учудваше се мъжът й. А междувременно той все повече се отчуждаваше от дома си. Студен беше този подреден дом, в който не се чуваше детска глъч. И почна да посещава с приятели аперитиви. Но Л. не се отказа от решението си. Отиде в яслите и си взе едно слабичко, мургаво момченце. Отначало мъжът й не искаше да го види. Сетне ледената обвивка като че ли почна да се топи. Той почна крадешком да поглежда към детето, а един ден, когато тя се върна отнякъде го завари
надвесен над кошчето.
Само след два-три месеца те оживено спореха дали по-напред било казало „ма-ма“ или „та-те“! Гошко изпълни пустия дом с много радост. Грижата по него отново ги свърза и привързаността им един към друг порасна. Занизаха се години на общи радости: Гошко проговори, Гошко проходи, Гошко тръгна на училище, Гошко ще свири на училищния концерт. Сега той е ученик в горните класове, свири прекрасно на цигулка, а мечтае да стане инженер. Всичко лошо е забравено отдавна и само отвреме-навреме бащата подмята на шега:
– Понякога жените наистина са по-умни от нас мъжете!
Иванка и Борис са много добри хора. Толкова добри, че се бояха да си вземат дете, да не би един ден то да научи истината и да преживее тежко това. Веднъж техен съсед им разказа покъртителната трагедия, разиграла се в едно Самоковско село. Бащата загинал на фронта. Майката се омъжила повторно за много лош човек. Той пиянствал, биел я, докато веднъж в пияно състояние я заклал пред очите на петгодишното й детенце. Сирачето било приютено от свои близки, но и те имали деца и животът им не бил лек.
Като чуха за съдбата на нещастното сираче, двамата заминаха за село и го взеха.
Наплашено, слабо, с разстроена психика,
такова влезе то в техния дом. И в началото мъката им бе по-голяма от радостта, че си имат вече дете.
Но сега, благодарение на топлите грижи, никой не може да познае това дете в жизнерадостната и примерна ученичка. „Моите родители“ говори тя за тях и чувства, че всичко хубаво, което има, дължи на тях, на своите „мама и татко“.
Разбира се, за предпочитане е детето да узнае колкото се може по-късно. На тревожния въпрос на едно деветгодишно дете:
„Мамо, децата ми викат, че съм хранениче, истина ли е?“,
майката, запазвайки хладнокръвие, отговаря усмихнато: „Че кое дете не е хранениче на родителите си, нали всички родители се грижат за прехраната на децата си?“ Други родители пък се позовават на прилика, на имена, на документи и пр.
Когато детето порасне, и да узнае, не е страшно. Зрелият човек по-трезво гледа на нещата. Той съзнава, че баща и майка за него са тези, които са го отгледали и възпитали, а не тези, които са го създали и изоставили. И тогава неговата обич и признателност нараства, вместо да намалее.
Една моя позната беше останала четиригодишна без баща. Заминал той за Америка и
зарязал семейството си.
Чак след много години се сетил за тях и дошъл да ги види. Заварил дъщеря си омъжена. На моя въпрос: „Кой знае какво вълнение си преживяла, когато видя баща си?“, тя съвсем спокойно ми отговори:
– Не, само любопитство. Когато го видях, ръкувах се с него, казах му добре дошел, но това щях да сторя с който и да е гост на нашия дом. Пред мен стоеше някакъв далечен, чужд човек. Толкова чужд, че даже не ми дожаля за него, когато той взе да трие просълзените си очи!
По същото време, когато моята позната ми разказваше това, отидох да посетя своя близка в болницата. Тя
плачеше и ми показваше писмото
на току-що научилото се да пише осиновено момиченце на нейния син: „Бабе, мило бабе, – пишеше малката Мая – оздравей по-скоро и си ела! Чуваш ли, бързо си ела, че аз вече мога да чета и ще ти чета хубави приказки!“
Животът и хилядите примери около нас нн показват, че всеки, който иска, може да стане майка или баща. Не бива заради еснафски предразсъдъци, фалшив срам, нерешителност или различни предубеждения десетки семейства да се лишават от рожба, а толкова дечица да останат цял живот без майка и татко.
0 Коментара