Жени в стил „ретро“

Писмо до редакцията:

„Имам чувството, че много отдавна съм се срещала с пренебрежително отношение към любовта, макар че съм едва на 18 години. Случвало ми се е да се влюбя, но приятелите ми ме съветват да изчакам другият пръв да разкрие чувствата си.  А не е ли естествено, когато обичаме, да желаем да направим щастлив своя любим? Не постъпваме ли нечестно спрямо него, когато в страха си да не се окажем „излъганите“, крием умишлено чувствата си?“

Преди десет години, когато за давах на възрастните същите въпроси, те ме зашлевяваха през лицето с контра въпроси: „Сигурна ли си, че ако се откриеш изкведнъж докрай пред своя възлюбен, ще успееш да го задържиш? Не си ли забелязала, че мъжете изпитват панически страх пред брачните белезници, които им се привиждат зад всяко чистосърдечно любовно признание? Не си ли разбрала, че мнозинството от тях не обича силните жени?“

Отказах да се примиря с житейския им практицизъм. Вероятно по тази причина кривата на влюбванията ми през младежки­те години си оставаше една и съ­ща: взаимно привличане (въз­ход) – първи колебания у про­тивниковата страна (стагна­ция) – предизвикано обяснение от моя страна (рязък спад) – бързо охладняване от негова, са­мотни вечери в печал и размисъл (нула). Стигнех ли до нулата, със сантиметър в ръка проверявах обиколката на бюста, талията и ханша си, искрено убедена, че по­ражението ми се дължи на тяхна­та несъразмерност. И през ум не ми минаваше да прекроявам по­ведението си. Чаках реванша, който животът ми дължеше (представях си го като финала на „Евгений Онегин“).

В един от часовете на „печал и размисъл“ от унеса на самозаблудата и заслепението ме изтръгна признанието на млад учител: „Ако попадна в компанията на две приятни жени, между тази, която ще ми каже: „Винаги съм се възхищавала от учителите, от интелигентността и търпението им“ и другата, която още в нача­лото ще рече: „Вашата професия не се ползува сред обществото с авторитета, който по право й се полага“ – без колебание ще предпочета първата, макар че в душата си ще съм съгласен с вто­рата.“

Нямаше да ми направи впечат­ление това простодушно призна­ние, ако вече не бях наблюдавала как мъжете слагат доброволно оръжие пред жените „лисички“ и не бях започнала да недоумявам (най-сетне!) на каква почва избуяват тези техни предпочитания. Напук на еманципацията не отмират поклонниците на лукавата Ева! „Изначалната женственост“, въплътена в тайнствеността, неуловимостта и загадъчността на жената, в дарбата й да ласкае, в хитростта и кокетството й — с една реч, все в качества, които по­вече или по-малко се разминават с искреността и чистосърдечието, не губи терен! Папируси, свитъци и ръкописи свидетелствуват кол­ко бележити военачалници, дър­жавници и мислители са ставали „лисича“ плячка в миналото. Без­бройните вицове за шефове и сек­ретарки днес без труд ни убежда­ват в същото. Поетите на всички времена обичат да се представят за жертви на жените с „лисиче“ поведение, което не им пречи да ги словославят. Дори лиричният Есенин примирено изповядва:

Твоя поглед фалшив обожа­вам
и вида ти лукаво смирен.
На простряна лисица прили­чаш…

Трябва ли да се чудим защо?

Макар че „лисичките“ пред­ставляват остарелия модел жен­ско поведение, те продължават да са актуални. Даже еманципация­та ги направи по-дефицитни на мъжкия пазар.

Равноправието из­тласка на житейската сцена жена­та със силния характер и така от­не на съвременния мъж чувството му за превъзходство над слабия пол. Самоувереността му беше сериозно подкопана от напора на неговата съвременничка в облас­тите, над които доскоро той има­ше неоспорван приоритет. Чуйте го само как се жалва, че не е в състояние да погледне хубавата си началничка с очите на мъж! Та той е направо един подплашен човек! Със своето откровеничене съвременната свободомислеща жена посегна на един от неотме­нимите атрибути на неговата мъ­жественост — самохвалството. В класическия случай в компания мъжът описва с натуралистични подробности последното си приключение с жена, която поне по­ловината познават. В модерния случай пред бъбрива приятелка еманципираната жена споделя интимните си преживявания от предишната нощ. И ето я после­дицата от разменените роли — мъжът започва да се страхува да не бъде осмян и унизен и инстинктивно търси убежище в скута на „лисичката“.

Водена от безпогрешния си усет, тя го поко­рява, без да му отнема илюзията, че той я е извоювал в тежки бит­ки. С „лисичката“ мъжът не ри­скува — нейните качества и недо­статъци се знаят от памтивека, най-лошото, което може да му се случи, е да се окаже в един кюп с толкова много свои знаменити събратя, начело с прародителя Адам! А при еманципираната же­на го дебнат неизследвани под­водни рифове и скрити течения. Бррр!

С интуицията си голяма част от съвременните жени вече усещат какви удобства предлага „лисичата“ кожа. Миналата зима най-елегантните от тях увиха вра­товете си с истински лисичи кожи, снабдени с препарирани глави и автентични нокти. Един социален психолог назова тази мода симптоматична. Назад! Към Евиния образ!

В тази усложнена ситуация шансовете на смелата и открита свободомислеща жена силно на­маляват. Родителите на днешни­те 18-годишни младежи се оплак­ват, че техните синове не сварват да си отдъхнат от напористите момичешки обаждания по теле­фона. Жената, бореща се за любовта си, вече е прекалено чест случай, за да може да заинтригу­ва мъжа с поведението си. Нищо чудно скоро да я обявят за кон­венционална! Затова доброжелателите й я съветват, ако не може да се превъплъти в „лисичка“, по­не да държи езика зад зъбите си.

Да изчаква! Б-а-в-н-о! Да направи крачка назад днес, за да се окаже в по-благоприятни позиции утре! Да не изисква от съвременните мъже да я обожават като рица­ри — нали тя самата вече не е да­мата, за чиято снежнобяла кър­пичка Арамис и д’Артанян се дуелират в Булонския лес? Да по­гледне не с гняв, а с усмивка на показната мъжественост на днешните кавалери — и тя е мъ­ничко виновна за тяхното пони­жено самочувствие, което ги кара да се пишат бабаити и да бягат като от огън от всякаква словесна нежност!…

А може би смелият мъж, който не се плаши от силата на съвре­менната жена, не е на изчезване? Може би не е нужно тя да оглажда ръбовете на чепатия си харак­тер и да ги прикрива с разни ли­сичи кожи? Може би за нея е по- добре да не става „ретро“-жена? Кой знае?

Наистина кой знае? Може би мъжете?…