Наказани още от рая

ИЛИ ЗАЩО ХЕМ НЕ СМЕ ЛОШИ КАТО ХОРА,НО НЕ СМЕ ДОСТАТЪЧНО ДОБРИ КАТО МЪЖЕ

Уморен от сътворението на света и особено на венеца му – Адам, в навечерието на почивните дни Създателят на бързо създал и Ева. Явно божественият му промисъл се досетил, че не бива да оставя любимото си творение самотно да се рее из райските градини, търсейки удоволствия за стремглаво съзряващите му дух и тяло. А те, естествено, нямало как да бъдат задоволени от другите волно щъкащи животински видове.

Не виня Твореца, че умишлено е претупал работата си.

Логично е, че притиснат от дефицита на времето и от натрапчивите мисли за заслужения отдих, най-лесно му е било да се възползва от подръчния идентичен материал – реброто Адамово. Но така или иначе, претенциозният във всичко Демиург доста лекомислено ни отнел целостта като завършен от природата продукт.

Това е все едно днес да си купите модерен хладилник, на който обаче вратата да не се затваря плътно. Може компресорът на духа ни неуморно мощно да помпа, но фризерът на “Аз”-а издайнически все ще прокапва пред придирчивия взор на жените. Съзнавайки технологичния си дефект, повечето от нас

усърдно се опитват да компенсират вътрешната душевна

декомпенсация от теча, украсявайки тялото си с примамлив за окото дизайн.

Истината е обаче, че дори да се изваем физически като кралимарковци, фактически често продължаваме да се държим като крехки лолитки.

Винаги когато ножицата между

душевността и мускулите

ни щрака, ние заприличваме на омразните и от двата пола травестити. Започвам да си мисля, че водопадът от гейове, който все по-обилно ни залива, не е просто случаен групов каламбур с тотото на нечии хромозоми. Нито пък е идея, родена след две-три питиета от група скучаещи амбициозни момченца, които са се досетили, че единственият начин да впечатлиш някого в този шарен свят е да бъдеш различен. Защото точно те, за разлика от уж нормалните в предпочитанията си мъже, действат впечатляващо организирано и дават пример за това как една сплотена гилдия може да просперира. Да се превърне в недосегаема и трагикомично привлекателна за жените каста. И то въпреки, а може би поради нетрадиционната си сексуална ориентация.

В съзвучие с мъжката ни беззащитност дамското лоби

все по-безапелационно демонстрира властта си. Вече имаме строги директиви от европейките, че е осъдително да бъдем учтиви – никакви “госпожице” или “госпожо”. Така сме бъркали с пръст в раната от неумението им да ни хванат в брачния капан.

В същото време ордата от гордите с мъжествеността, но самотни в опита си индивидуално да се докажат екземпляри, сякаш никога няма да се превърне в армия от личности, знаещи какво искат и какво могат. Ние сами зачеваме поредната мъжка дилема – да станем работохолици-рецидивисти или да изберем по-лесното поприще на кръчмонавти. Но и на

двата полюса в личния си живот ще разчитаме на каквото ни попадне в някой задимен бар,

пък там каквото ще да стане, ама само за една нощ.

И точно така ще продължаваме да сме лесна плячка в скудоумната надпревара между половете кой и колко пъти да прецака другия.

Не се правя на адвокат на мъжете

Дяволите, на каквито със сетни сили искаме да изглеждаме, не се нуждаят от моята страстна защитна пледоария, а от някой, който постоянно да наточва хъса ни смело да вървим с рогата напред. Да размятаме барикадите, да премазваме условностите и да налагаме свои правила. Най-често обаче само пръхтим от удоволствие, когато нечия нежна ръка бодро ни потупа по отрудения от битките череп.

Между рогата, естествено…

В неспирния карамбол на ролите по-силният (вече само условно) физически пол фактически и психически е закован в позицията партер. Ние като че се примирихме да се водим мъже, но да не се чувстваме и живеем като мъжкари. Защото, успокояват ни услужливо дамите, в модерния свят не е джентълменско да се държим като автентични самци.

Ала каквото и да твърдят мъжемразките, никога не ни е било безразлично как жените ни оценяват. Векове наред с кръв, пот и други телесни секрети търсим смисъла и овладяваме техниките на партнирането, макар да признавам, че понякога го правим доста недобросъвестно. Но докато с куп

залитания се култивираме, в нас необратимо мутират най-отличителните черти на характера

и се обезличава физиономията на поведението ни. Единственото нещо, което със сигурност сме постигнали, е неохотното им признание, че понякога сме симпатични като хора, но в повечето случаи сме непригодни като мъже.

Ако послушаме някоя женска сбирка от рода на “Сексът и градът”, ще проумеем, че сме техни натрапени тягостни половинки, неизбежно биологично-еротично допълнение,

скучен анекс към овехтелия социален договор за просперитет в свят,

който тайно продължава да се дирижира от “онези мръсници с пишките”.

Ние отдавна не сме нещо цяло, самостоятелно и индивидуално. И няма нищо странно, че повечето наши събратя в действителност са само нечии сенчести половинки, временни допълнения и анекс, с който никоя жена и по никое време сериозно не се е съобразява. Дори ножът на битието да опре до кокала на битието й.

Чудно ли е тогава, че докато уж се изграждаме като мъже, ние се израждаме като личности?

Мъжките ни дилеми се роят с ударни темпове. Заложената някога грешка множи нелепите Евини визии за мястото и ролята ни в живота им, поне докато е валидна земната ни виза. Наказани още в рая, проблемите на двуликия Янус, сравнени с нашето дередже, изглеждат като елементарен пъзел за подрастващи.

И сякаш не ни грее едно слънце, не се взираме в една и съща луна и не ни морят еднакви вируси, ни вменяват, че е по-безболезнено профилактично да се самокастрираме духом. От нас се очаква да сме великодушни, когато под носа ни ловко отмъкват и последния ни кокал. Даже той да е най-големият, най-сочният и последният. Да сме чувствителни към чуждите болки, но да не нехаем за собствените си рани, които като едното нищо ще ни превърнат в инвалиди.

Да сме бездънно състрадателни, но никога дори да не ни хрумне да се оплакваме.

Безогледно да тъпчем самочувствието си, но щедро да наливаме кураж в мелницата на женските амбиции. И да не се чувстваме ощетени, макар душата ни да шаренее от кръпки. Да сме дежурната бездънна кредитна карта. И да ни е все едно, че твърде скоро може да броим стотинките в джоба си. От финансово независими адамовци да се превърнем в адамитите на обществото. Да сме каменен зид за опора на тези, които когато им изнася, гръмогласно се обявяват за слаби и беззащитни. Даже и ако в момента краката ни се огъват.

Винаги да сме на разположение като душеприказчици и като вещи гидове в джунглата на бизнеса.

Макар сами нощем да се будим от страховете си и денем да сме потънали до гушата в служебни ядове. Да сме безупречно точни като хора, но мислите, поведението и плановете си постоянно да сверяваме по часовия пояс на някой друг.

Да сме справедливи към всекиго, но не и спрямо себе си. И на всичкото отгоре – да сме безотказен сексуален комбайн, щом на жената й се прииска някой да ожъне мерака й. Няма спор: едно е запъхтеният ловец да домъкне уловения мамут в пещерата, а косматата му изгора послушно да го одере и сготви. Съвсем друго е джентълменът небрежно-елегантно да паркира новото си бентли и галантно да открехне вратата пред

санираната по всички правила на пластиката дама.

Дори най-необременият от светските повеи средностатистически мъж си дава сметка, че в името на мира между половете диамантеното колие върху шията на любимата е за предпочитане пред споделената от двамата марулена салата и домашната ракийка пред телевизора.

Друг е въпросът кое той би предпочел и кое може да му създаде мечтания душевен уют. Сигурно ще ми дадете стотици на живо изстрадани примери за мъже-лекета, чието любимо занимание е да хленчат срещу неправдите, с които животът и хората постоянно ги затрупват. И които никога нямат мнение, което с цената на всичко биха отстоявали.

Сигурно познавате мъже-медузи, които само се пречкат с пихтиесто подобното си съществуване.

И които могат само да предизвикат нетърпим сърбеж по отруденото ви тяло и настръхналата ви душа. Има мъже, които не помъдряват с годините, защото сякаш завинаги остават в ембрионалния си стадий.

Вероятно сте патили от мъже, пред които лукавството на Макиавели бледнее, а сте инвестирали в тях своите чувства и безвъзвратно сте загубили себе си…

Няма начин обаче всички мъже да са толкова еднакви в недостатъците си

и сред тях да няма поне един, който да е достойното ваше допълнение. И повод за продължението на нещо ново. Затова просто няма как да си спестите истината, че избирайки този, който твърде скоро не ви харесва, вие вероятно сте избрали по-лошия вариант на себе си. Защото единствената справедливост в този по условие несправедлив свят е, че изборът ни никога не е само в спектъра на бялото или черното, а предполага умение и търпение да съчетаем нюансите. Своите с тези на човека, който искаме да бъде колкото е възможно по-дълго край нас.

И ми се струва, че най-хубавото в божия промисъл с реброто е, че чрез неговото сходство сме обречени да си опонираме, но и да се привличаме, да се отричаме, но и да се пожелаваме, докато търсим мечтаното разбирателство между половете и своя личен Едем.