Някъде в далечните ми спомени се е запечатал образът й от снимките и телевизионните екрани – красива жена, с интелигентно изразително лице, елегантно заметнала бял шал върху черните си коси. Беназир Бхуто, министър-председателката на Пакистан, която по-късно бе убита.

img_50452

“Беназир – красива? Хм…”, скептично свива устни съпругът ми, отнасяйки се не само нетактично към една жена, ами и без да покаже частица национална подкрепа. Съпругът ми Имран е от Пакистан.

Споменах Беназир, за да демонстрирам, че знам нещо за родината му. Преди брака ми с него познанията ми за Пакистан, освен Беназир, стигаха до някаква далечна страна, с преврати, военни и талибани. Смътно в главата ми се въртеше и историята на Имран Хан, световноизвестния пакистански играч на крикет и бивш капитан на националния им отбор (това второто го научих по-късно), и то покрай жълтините в светската хроника за първата му съпруга, която бе приятелка на лейди Даяна.

imran-khan

После дойде моят Имран.

Сега с него коментираме политическата дейност на Имран Хан, с която той спечели много обикновени пакистанци, и гледаме с клюкарски интерес втората му сватба. Взаимно си разказваме какво сме прочели в “нашите” и “техните” сайтове за Малала – простреляното от талибаните в главата пакистанско момиче, което бе удостено с Нобеловата награда за мир. Така и не мога да се ориентирам в правилата на крикета (”какво стана, кой сега хвърля, това точка ли е, защо излиза… “ – “тихо сега!”), но съпреживявам с него, някогашен капитан на училищния отбор по крикет, бурната му радост или абсолютната мъка при победите и загубите на Пакистан на турнирите. Обсъждаме наводненията в Пакистан и България, жегите, бомбените атентати… С него заедно ходим и по моите събития – Имран е най-добрият ми помощник в ролята на фоторепортер при работата ми като журналист в Кипър. Живеем на средиземноморския остров – между двете ни страни, България и Пакистан, като всяка от трите страни си има своя “специфика” в живота ни.

Бракът с чужденец си е истинско пътешествие 

– един към друг, един до друг, един с друг, през лични, приятелски, съседски, културни, исторически, религиозни, географски граници. И всеки път, при всяко преминаване на поредната бариера, е достатъчно само да си кажем “Welcome“.

 

“Ние защо нямаме Коледа?” Как да обясниш достъпно на 8-годишно момиченце, дъщеря на приятелско семейство пакистанци, което от дълги години живее в християнска страна, разликата в религиите. Изчаквам да чуя майка й. “Ние имаме Байрам”, измъква се тя. Моят отговор пък са подаръците за всички – без значение християни или мюсюлмани, под елхата в нашия дом. На тази Коледа най-ярките звезди бяха очичките на детето, които светнаха, вземайки пакета с името си. А следващия път заедно празнуваме Байрам.

branislava

В брака с чужденец, при това мюсюлманин, празниците са двойно повече – честваме всичко по двата календара. А тъй като живеем в Кипър, който е страната с най-много празнични почивни дни в Европейския съюз (по официалната статистика), отбелязваме подобаващо и неговите. Понякога ги докарваме до “3 в 1” – на 15 август, Голяма Богородица, която е официален неработен ден в Кипър, се черпим за именния ден на Мариам, дъщерята на пакистански приятели.

С празненствата са свързани и първите ми “неволи” от брака с чужденец. Пакистанската кухня е пикантна, направо си е доста люта. Първите приятелски сбирки и празненства обикновено изкарвах на ябълки и фурми, защото не можех да вкуся нито едно от традиционните им ястия, а и не знам как успяваха дори и в плодовата салата да сложат гореща подправка. След това “специално за мен” намалиха лютото, което значи само едно “чили” –(люта чушка), е, добре, две са, само за вкус.

Различната кулинария си има обаче и своите предимства, особено за домакини като мен, на които готвенето не им е силната страна. За несполучливите манджи Имран и приятелите му дипломатично измънкват “хм, интересен вкус…”, докато ги убеждавам, че това е едно от типичните (популярните) характерните ястия от националната ни кухня, вярно, съществуващо и в по-различни варианти, но и така е добре. Може да развалих вкуса им по отношение на българската кухня, но запазих семейното спокойствие.

Освен това съпругът ми

няма как да поиска да сготвя нещо ”като мама”,

тъй като аз не знам как, и той го прави. Признавам си, готви много по-вкусно от мен, с повече старание и истинско удоволствие. С негова помощ “обрах точките” на българска вечер, която бяхме организирали в Никозия, с уговорката всеки да донесе нещо за почерпката. Поради липса на време аз спасих положението с огромна тенджера с пакистанско бириани – прочуто традиционно тяхно ястие, по нашенски пиле с ориз, но всякакво сравнение между тях просто е невъзможно. Още искат мъжът ми да даде рецептата.

Не знам за кого от двама ни културният шок от срещата на различни традиции, възпитание, поведение бе по-силен. Няма да забравя как на една от първите прояви, на която отидохме заедно вече като семейство, лъчезарната и усмихната съпруга на посланика ни по това време по българска традиция посрещна съпруга ми, като го прегърна и целуна. Едвам издържах да не прихна, гледайки как благоверният ми се вкамени и буквално спря да диша. Минути по-късно, все още като в шок, той си призна

за първи път в живота му чужда жена го целува,

което е абсолютно недопустимо от религията и възпитанието му. Сега вече по-спокойно подава бузата си.

Аз пък в началото се възмущавах как може пакистанците да влизат в дома ни, все едно че мен ме няма – нито ме поглеждат, нито казват “здравей” или “довиждане”, а подадената ми за запознанство ръка остава да виси. На цялото ми сърдене мъжът ми обясняваше как те са възпитавани и че това отношение не е обидно, напротив – от уважение към мен свеждат поглед, не говорят и се притесняват. Сега и този “проблем” е решен. В моя полза.

Да си женен за чужденец, още повече от “трета страна”, в България означава и   

битка с бюрокрацията и чиновническото отношение,

особено при вида на паспорт от Пакистан.

“Не виждаш ли?” – гласът на чиновника на паспортния контрол на летището ме сепва бързо, все още сънено-отнесена от ранния полет. Въпросът е изстрелян към мъжа ми, който не знае български. Служителят държи пакистанския му паспорт заедно с българската му лична карта, но сигурно не намира за уместно да каже нещо на английски език. При това тонът е безапелационен, на “ти”. Мъжът ми гледа ту чиновника, ту към мен на опашката зад него. Любезно питам какъв е проблемът. “Не виждате ли (вече сме на “вие”) – гишето е само за граждани на ЕС”. Лампичката, която идентифицира въпросното поле над гишето, така мъждука, че едва на трето сравнение успявам да уловя малка разлика с полето “All passports”. “Съжалявам, но не виждам, лампичката е много слаба”, обяснявам аз, с което си навличам още по-строг поглед. ”Ако трябва ще отидем на другото гише”. Зад нас има само един пътник. На другите две гишета – по 1-2-ма. Всички от полета ни вече са преминали. Наистина сме на грешното гише, но не сме объркали кой знае колко паспортната проверка. Чиновникът ме оглежда строго и взема документите ни. Мисля си: толкова ли бе трудно, вместо да се сопва, да каже само едно изречение: “Господине, моля да преминете на другото гише, тук е само за ЕС”.  “Welcome, скъпи”, прегръщам Имран, докато преминаваме линията и влизаме в България.

Пак на летището, но на излизане от България, пак ранен полет. “Оооооо, не можете да заминете”, извисява се гласът на служителката при чекирането за полета, след като освен билетите и документите ни за самоличност е поискала и удостоверението ни за граждански брак. Подавам й документа от България.

 “Ами то е на български, трябва да се преведе на английски”,

разпорежда тя сърдито. Тъй като за първи път ми се иска превод на българското удостоверение, я питам защо. “Ами как в Кипър ще разберат, че сте женени?”, все по-нервно размахва документа ни. “Ами ако искат да разберат, имаме кипърско удостоверение за брак”, кипвам рано сутринта. “Ами защо не казахте?”, вече открито ми се кара служителката. “Ами защото не ме попитахте”, е единственият ми възможен отговор. И пак си мисля – не може ли това “изискване” и изясняването на ситуацията да протича спокойно и с уважение, независимо от гражданството.

Още по-интересно става в службите, които работят с документите за чужденци. Формулярите са само на български език. Мъжът ми, както и други чужденци, не знаят български, но трябва да го попълнят саморъчно. След дълго мълчание и мислене, едва ли не като специален жест, ми се разрешава аз да го попълня. На опашките пред гишетата влизаме в ролята на преводачи – жените, които по цял ден контактуват с чужденци,

упорито им говорят на български език бавно и високо,

гледайки ги право в очите.

Сигурно сме “разглезени” от Кипър, където всички формуляри в публичната администрация – не само за документи за имигранти, а и за социално осигуряване, детски надбавки, данъци, са на гръцки и на английски език, а всички чиновници – още повече тези, които имат пряк досег с чужденците, говорят английски език. Вярно, Кипър е бил английска колония до 1960 г., но сега и двете страни сме членки на ЕС, та, като става въпрос за по-европейски вид, си мисля не може ли…

Бракът с чужденец е и мартеничката, с която закичвам съпруга си всяка година за Баба Марта. И в неговото “Честит празник!”, изречено на български (съгласните са малко проблем за произношението, но се разбира). “Репертоарът” му на български език е ограничен (засега), но достатъчен да спечели съседките в София.

На бюрото ми стои макет на “Тадж махал” – храма на любовта в Индия. Имран ми го подари като сувенир вместо екскурзия до него, която няма как да се осъществи – Индия не разрешава визи на пакистанците. Но, живот и здраве да е… Бракът с чужденец те прави и глобалист, и оптимист за света…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара