През последната година у дома прилагаме нова медитативна техника – гледане на пералня. Въведе я синът ми, когато беше на девет месеца.

Един августовски следобед влязох в кухнята и го заварих седнал на пода, вперил поглед в центрофугиращата пералня.

„Ъ!“ – обърна се той към мен, което в случая изразяваше учудване и възторг, и настоятелно ме задърпа да седна до него.

Дългият списък със задачи, прилежно сгънат и прибран в задния ми джоб, изстена, докато се разполагах удобно върху него. После двамата с мъника зяпнахме въртящия се барабан. Колкото по-съсредоточено го гледахме, толкова повече той ни притегляше към себе си, докато накрая влетяхме право в центрофугата. Спряхме се в самото й сърце и вече не усещахме въртенето.

Само ни пазех от премятащите се дрехи.

„Ей така си представям Космоса – като огромна пералня, която понякога пере на грешната програма и някой увеличава безразсъдно оборотите на центрофугата“ – признах аз на детето си.

Смачканите на топка мокри блузи бяха планети, мокрите чорапи бяха разноцветни, опашати звезди, а ние двамата бяхме космонавти, които откриват тайните на вселената.

Приземихме се благополучно на кухненския под, когато пералнята даде сигнал, че е изпрала. Бебето задряма в скута ми, изморено от пътуването. Съседът (липата, която живее до прозореца ни) хвърляше шарена сянка върху нас, поклащаше се и се кикотеше всеки път като помръднем – казваше, че си представя как го гъделичкаме по листата.

Преди да се роди синът ми, имах навика да обсъждам важни въпроси с тази липа, да й чистя главата от сняг, да гощавам с трохи и зърна птичите й квартиранти и да се възхищавам на превъплъщенията й през всеки сезон. Дадох си сметка, че от девет месеца не съм я поглеждала. Подхванала куп домашни, работни и майчински задачи, не съм разбрала тежко ли й е било през зимата, много пъпки ли е имала през пролетта. Зачудих се какво ли още съм пропуснала да забележа около себе си.

Кое ли скъпо същество съм пренебрегнала,

защото съм много заета.

Мъникът беше заспал дълбоко. За пръв път от месеци не си помислих, че трябва да го преместя в креватчето му, за да продължа да отмятам задачи. Гушках го и разглеждах дървото сякаш никога не го бях виждала. Установих, че краищата на някои от листата му вече се обагрят в жълто. Припомних си пъпчивата му пролетна глава и любимия ми момент от деня – пролетните и летни сутрини, когато всички още спят, а аз влизам в кухнята и виждам как мебелите, чашите, съдовете и кърпите плуват в мека слънчева светлина, промъкваща се през зелените листа.

Случвало ли ви се е необикновената красота на обикновения свят да ви се разкрие изведнъж? Да ви изпълни със смесица от копнеж, лека тъга и усещане за непоносимо щастие и да изчезне така внезапно, както се е появила?

Например, когато влезете в кухнята и видите как слънчевите лъчи галят плочките и се спускат до пода, цветовете са необичайно ярки и чисти и ви се струва, че

няма по-уютно кътче на земята.

А точно сутринта сте си мислили как тая кухня има нужда от здрав ремонт.

Или пък, когато лежите на претъпкан плаж – чадър до чадъра, шезлонг почти върху шезлонга – и изведнъж всички плажуващи захвърлят питиетата и затаили дъх се вторачват във водата, където проблясват гърбовете на стадо делфини. Струва ви се, че това е най-вълнуващият плаж, на който сте били това лято, и ще разказвате дълго за него. А само допреди миг ви е било яд, че сте си избрали такова смотано място за почивка.

Или пък, когато висите на дълга опашка в някое държавно учреждение и изведнъж осъзнаете колко красиви са линиите и чупките на коридора, особено при завоя или там, където площадката свършва и започват стълбите, над които има арка. И чакането вече не е толкова досадно.

Във всички тези случаи за момент усещате как

очите и сърцето ви се отварят,

изпълват се с красота и любов и макар след няколко секунди всичко да изглежда както преди, на вас ви е леко, необяснимо тъжно-щастливо и се отнасяте към другите и себе си малко по-спокойно, по-внимателно, с повече разбиране.

Е, аз я бях загубила за девет месеца – способността отново да виждам по този начин – но за една пералня и един бебешки сън време успях да си я върна. Оттогава не спирам да я тренирам. Освен това намалих списъка си със задачи наполовина, говоря с липата редовно и не пропускам да седна да гледам пералнята заедно с мъника. Почти година по-късно тяхното приятелство е все така крепко, той винаги я зяпа с почуда и възхищение, пълни я с дрехи, изпразва я, когато даде сигнал, че е изпрала и понякога я прегръща. Пада на колене, обгръща предната й част с две ръце и опира буза до люка й, докато тя центрофугира.

Проявленията на обичта са много и всякакви, обич може да е и когато се караш на някого, и когато го прегръщаш, и когато му даваш вода и книга, и когато му скриваш таблета и телефона. Но в основата й стои способността на човека

да вижда необикновеното в обикновеното,

красивото в грозното, неизразимото в познатото до втръсване. Без нея сърцето окаменява, очите ослепяват, скъпите същества се превръщат в камъни, покрай които преминаваме равнодушни като през пустиня от вещи, улици и сгради.

Затова препоръчвам и на вас – медитация с пералня с центрофуга. Не тази, която отделя водата от дрехите и кухнята от космоса, а тази, която е способна да отдели за вас рутината и досадата от ежедневните чудеса и да ви връща всекидневно към обичта.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара