Погледнах пак в речника и ужасно ме доядя – обичта, както и щастието, съществуват само в единствено число.
А ние не преставаме да се надяваме, че поне в нашия живот ще се случи те да са в множествено.

* * *

Някога преди много, много години и в една друга галактика, един някога млад провинциален поет сложи сърцето си пред краката ми. Аз смутено се извиних и го прескочих. На следващата нощ той се покатери на балкона ми и остави на перваза една огромна самоковска тиква – толкова голяма и надута, че почти се пръскаше по обточените тегели. Стана ми малко криво, малко тъжно и малко смешно, че ме смята за тиква само защото не съм оценила мимолетните трели на поетичното му сърце.

Мина повече от месец. Аз мълчах и подминавах поета с аристократично безразличие. Накрая един ден той ме спря и ми каза, че има само колело, затова домъкнал и оставил тиква пред прозореца ми – така да се каже,  вместо каляска…  така да се каже – да ми е готова за бала.

Някога преди много, много години и в една друга галактика той, момчето от село, мислеше за вълшебства.
А аз, принцесата на балкона, мислех за бостан.
Тогава не знаех, но сега вече знам – било е обич.

* * *

Помниш ли малкото огледало, което ми подари през онова далечно лято? Дръжката се олющи, а стъклото пожълтя и точно по средата му има гъста паяжина от едва забележими пукнатини – същата като тази около очите ми. Толкова години вече това огледало е с мен и всеки път, когато се погледна в него, се виждам малко по-красива и много по-добра. И не знам аз ли се oглеждам в него, или твоите очи ме съзерцават – аз ли съм така прекрасна, или ти ме измисляш. Вълшебство ли е това, мило, магия ли е?
Не, просто обич.

* * *

Спомням си онези късни горещи  следобеди през юли и август – тишината в стаята, спуснатите завеси, лепкавия аромат на бебешко мляко и мързеливото почукване на стария часовник, когато времето всъщност бе абсолютно спряло. Спомням си далечните гласове зад заключената врата, леките скърцащи протести на люлеещия се стол, няколкото капки пот, които се стичаха по врата ми и непоносимо  ме гъделичкаха, както и невъзможността да вдигна ръка и да ги избърша. Спомням си една друга, млада Аз, която кърмеше своето първо дете… и острото, пронизващо усещане за процеждащо се горещо сладко мляко, което като медна жица ни свързваше и спояваше … и невероятното усещане за цялост и за неделимост.
Бях непокътната тогава.
Бях непобедима.
Имах всичката обич на света.

* * *

Лягам си вечерта до теб и гася лампата. След това загръщам тъмнината и одеялото плътно като броня около себе си… защото едва се събирам в кожата си; защото си  забравил през деня всичко, което не трябва никога да забравяш; защото си объркал всичко, което може да се обърка; защото си направил това, което не е трябвало да правиш и не си казал това, което е трябвало да кажеш. Стискам очи в тъмното и пиша наум дългата аргументация на присъдата ти, която е тежка, окончателна и вече не подлежи на обжалване.
А на следващата сутрин се събуждам цялата омотана в теб като пате в кълчища.
Може би е обич.

* * *
Усещам в просъница как погалваш главата ми. Правиш го внимателно – опитваш  се да не ме събудиш. След това дочувам проскърцването на външната врата, превъртането на ключа и стъпките ти, които те отдалечават от мен.
Вече съм съвсем будна, почти нащрек. Усещам аромата на закуската, която си оставил в кухнята. Не съм гладна, но я изяждам само защото ти си я приготвил. Знам, че обичаш да съм твоето послушно момиче.

Протягам се бавно, почти методично – чака ме още един дълъг ден у дома. Не, няма да ми е скучно, никога не ми е скучно. Но знам, че каквото и да правя, краката ми все ще ме водят към прозореца, а очите ми ще те търсят навън. Ще те чакам.
Сенките върху стената постепенно ще започнат да се издължават, а часовете до твоето завръщане – да се смаляват. Някъде подканващо ще прозвучи сирената на автомобил. Уличните лампи ще се събудят в тъмното.
Тогава вратата отново ще се открехне и ще усетя познатия взрив от радост. Ще се хвърля в ръцете ти, жадна за мириса, кожата, ласката ти.
Да, знам, че не съм първата ти.
Едва ли ще съм и последната.
Но няма на земята кучка, която би те обичала така всеотдайно.
Само аз – твоят стар, дебеличък френски булдог.

* * *

Забелязвам двойката в ъгъла на малко кафене в центъра на Берлин – там, където някога е била Стената. Не говорят, не четат, не гледат наоколо. Всеки е вперил замислено поглед в нещо, което само той вижда. Приличат на някоя от онези застинали артинсталации от епохата на хипер-реализма.

Мъжът и жената не проронват дума, но аз вече знам, че родният им език е съветски. Тя е възпълна, подстригана в модната линия на Раиса Горбачова, чантата е Армани, бижутата – много и златни, но ръцете й са отрудени, уморени ръце – ръце, работили на много смени. Мъжът до нея стиска в скута си скиорска шапка  Росиньол.

В тишината между тях се носи хлад, който сигурно е започнал да се трупа още в годините на Студената война. Стена от мълчание разделя двете брачни халки и отпуснатите ръце върху масата. Тихо е между тях в кафенето, тихо е сигурно и около кухненската им маса, тихо и под юргана им.

И докато аз търкалям мислите си една след друга и пиша семейната им епикриза, жената се раздвижва, пооправя ръкава на пуловера му, поглежда го кротко и все така без думи се усмихва. Мъжът леко й намига и отсича: „Ну, давай, ласточка! Пойдём, звездочка моя“.
Това също е обич.

* * *

Качвам се в метрото. Заедно с мен се качват младо момче и момиче. Момичето, като всички момичета, е с кецове, потник и много къса шарена пола, която се ветрее около вече позагорелите му крака. Момчето е също с тен и с много мускули по ръцете. Но е в инвалидна количка. Не е парализиран, просто единият му крак изцяло и непоправимо липсва.

Влизат във вагона с мен. Момчето застопорява количката. Момичето застава до него и се обляга отвисоко на рамото му. Той се протяга и обвива ръка около кръста й. Тя се навежда й го пита дали иска пица или мексиканско за вечеря. Не дочувам какво й отговаря. Виждам как дланта му лекичко погалва дупето й, докато тя се навежда и го целува по главата.
Жената до мен, на неопределена възраст като моята, ги гледа. Гледа ги и младежът до нея, с обърната назад бейзболна шапка.

В погледа им се чете недоумение – едно такова не просто, а сложно, комплексно недоумение. В него има и любопитство, и почуда, и съжаление. Има и затаен упрек. Има и едно зле прикрито чувство на човешко превъзходство – от онези, замесени едновременно от снизхождение и от облекчение, че при тях не е така, че те са си наред, че те са си нормални. Как да го обясня по-точно – гледаха все едно никога не бяха виждали нищо такова. А то бе просто обич.

* * *

Сутринта минах покрай кофите за боклук.
Най-отгоре върху една от тях бе захвърлен огромен букет от бели хризантеми – свеж като момина сълза – целофанът му още чист и непрекършен.
Дали някой все пак е успял да го подари някому?
Дали някой го е взел и след това веднага го е изхвърлил?
Незабелязано може би?
Или напротив – болезнено забелязано?
Дали никой никому не е успял да го  поднесе и
никой никога не го е получил?
Време ли не им е стигнало?
Думи ли не са намерили?
Не знам.
Но знам, че е било обич.

* * *

Както всеки път, когато мога, отивам да ги видя.
Както всеки път, тя започва припряно да нарежда масата.
Както всеки път, той ми казва, че изглеждам прекрасно.
Както всеки път, тя се притеснява, че сладкишът не е нищо особено.
Както всеки път, той я хока, че от всичко прави драма.
Както всеки път, тя се сопва, че 50 години стигат… И че повече няма да търпи – ще си събере нещата и ще си замине завинаги – далеч от него, от торбите му с цимент, от необузданите му пчеларски амбиции, от вечните планове за пътешествия и разпилените книги, от хапчетата за кръвно и досадните му приятели, и да, да – от непоправената пералня също. До гуша й е дошло от нея.
Както всеки път, той се опитва да каже нещо, после свива рамене.
Както всеки път аз мълча и ги гледам.
Както всеки път, ръката й през цялото време лежи, плътно сгушена в неговата.

А аз се задавям от обич.
Просто обич.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара