Оставаше само да го изпробвам, когато жената влетя в кабината с гъвкава походка и вдигната глава. Беше слаба за годините си, с осанка на бивша гимнастичка. Кимнах и се долепих към стената, притеснен от маслените петна по работния ми гащеризон, но тя дори не ме погледна. Автоматичната врата преряза шумната музика и човешката глъч, която бе нахлула заедно с нея. Асансьорът потегли плавно, но след десетина секунди внезапно спря. Осветлението над главите ни угасна, постепенно и мекото сияние на таблото се стопи. В плътния мрак тишината винаги е плашеща и аз се почувствах длъжен да я успокоя.
– Не се притеснявайте, всеки момент аварийното захранване ще се включи.
В мълчание мина почти минута, но нищо не се случи. Светнах с фенерчето на телефона.
– Бутонът на алармата е точно зад вас.
Тя се обърна и го натисна.
– Това нещо дали работи?
– Може проблемът да не е в тока, а в електрониката на управлението. Уж го оправих, но все пак не съм асансьорен техник. Охраната би трябвало да сигнализира аварийната служба, а те имат начин да ни спуснат ръчно.
– Не можем ли да звъннем по мобилния?
– Няма сигнал – нарочно. Преди време взривиха една мутра…
– Помня. Ако до пет минути не ни извадят, ще започна да крещя и да думкам по стените.
– Няма смисъл. Първо – шахтата е добре изолирана, второ – мисля, че се намираме точно между двата технически етажа, 8 и 9, – тук са машинариите на цялата сграда, но целият персонал е долу. Обаче… знаете как е по празници.
Продължавах да светя с телефона. Жената съблече скъпото си кожено палто, сгъна го с косъма навътре и го постави на пода. Изу една по една обувките с високи токове и седна, свила крака под себе си.
– Недей стърча, кой знае колко ще висим тук. Тия долу са се запили, на бас. И стига свети, ще ми стане лошо! Имам клаустрофобия, знаеш ли какво е усещането? Мислите ти жужат като рояци диви пчели, загубили координация и колективна памет. Броят им нараства главоломно, блъскат се в мозъчната ти кухина, паникьосани от тясното пространство. Пчели самоубийци.
Мина известно време в мълчание, което тя наруши:
– Тия идиоти недоклатени май не само са пияни, сигурно са измрели, мамка им, от фалшив алкохол, пият каквото намерят, стига да е без пари, пък после – олеле! Всички са с връзки, то в тая държава един прост техник не можеш да назначиш без ходатайство. А после си хапеш задника, че не си върши работата.
Изсумтях неопределено и седнах върху сандъчето с инструменти. Всъщност младите не искаха да остават тук, в чужбина за същата работа плащаха поне тройно. Тя продължи:
– И като го уредиш, поне да ти е благодарен. Таратанци. Няма благодарност, да знаеш. За петдесет години на този свят това разбрах. Добър адвокат съм, направо съм супер, отървавала съм куп мръсници от затвора. И да не мислиш, че някой ми е бил благодарен? То собствените ти деца не са благодарни, та чуждите хора…
– Моята дъщеря е благодарна…
– А моята не е! Американски колеж, университет в Америка – за всичко аз плащам. Но изобщо не ми е благодарна. То вярно, че имам много грехове към нея… Като беше малка, мен все ме нямаше – все бързах, работех, имах неотложни дела, всякакви дела… с прическа, грим, токчета… Външно нещата изглеждаха нормални – уж си говорехме с нея по всякакви теми, обсъждаме какво ли не, включително гаджетата й, когато поотрасна. Но така и не можах да я прилаская, не ми идваше отвътре да я гушна, да я погаля така, както го правеше баща й. Не й дадох най-важното – топлотата и физическия контакт, чиято липса винаги поставя невидима бариера. И когато го осъзнах, вече бе твърде късно. Примирих се, затворих се в себе си, правех се, че не ми пука, когато ги чувах да се смеят с мъжа ми, но в такива моменти все намирах за какво да се заям. Жена ти заяжда ли се с теб?
– Често.
– В днешно време мъжете сте слабият пол – за нищо не ставате. Проблемът му на моя беше, че е честен. В отровно безчестна среда да си честен не е добра оферта. Инженер, работеше в едно министерство, ама по някое време най-горе им потрябва изкупителна жертва, така де, гафовете станаха прекалено явни. Кой да е виновен – моичкият. Щото не е в далаверата. Аз можех да ги попилея, ама той не ми позволи. Като му изтече отпуската, имаше да взема няколко месеца, почна да се оглежда за работа. Докато беше фактор, що намеци, обещания и директни предложения беше получавал… А сега: вие сте ценен кадър, задължително ще ви потърсим. И мълчание. Една вечер се разрева. Ти ревал ли си пред жена си?
– Да…
– Разбил си й сърцето, да знаеш. По-лошото е, че си загубил уважението й. Опитах се да му пробутам версията, че имам голяма нужда от човек като него в кантората, но и двамата знаехме, че това са глупости. Не бях спала с мъж, когато се запознахме. Той ме изтърпя 2 години, докато се оженим. Притеснявах се дали ще си паснем, но всичко се получи чудесно, любовта си беше налице, постепенно ме научи да се радвам на интимността, беше 5 години по-възрастен и много по-опитен. То не беше изобщо трудно човек да е по-опитен от мен. Колегите ми в балета бяха… така де, не всички, но тези, които аз харесвах. Имала съм флиртове през годините, но никога не продължаваха повече от месец-два, защото бягах, станеше ли дума за секс… Само един мъж ме беше чакал с години. Беше доста навътре в големите игри, обадих му се, покани ме на обяд. Имаше куп млади любовници, но му бях влязла под кожата още на младини – тогава танцувах и още не бях омъжена. Мислех си, че след толкова време само по навик ми прави намеци, като се видим, но ми беше приятно. Разказах му всичко, съвсем откровено. „Ще го взема, но знаеш какво искам в замяна.“ Гледах го в очите, почти се разплаках, но той не трепна. Стиснах леко ръката му и така скрепихме договора. Ти изневерявал ли си на жена си?
– Случвало се е.
– Заведе ме до морето. Хотелът – страхотен лукс. По време на вечерята го исках, привличаше ме. Качваме се горе, събличаме се трескаво и се хвърляме на огромната спалня, но когато се надвеси отгоре ми, красив и секси като киноактьор, започнах да треперя. Неконтролируемо. Нямам представя защо, за първи път ми се случваше, треперех като трескава в топлия апартамент. Той се стъписа. Зави ме – не помогна. Мушна се до мен под юргана – треморът се увеличи. Усещах колко е възбуден, членът му ме докосваше подканващо, докато лежеше до мен и ме галеше. После се гмурна между бедрата ми, но нищо не помогна. „Имаш някаква непоносимост или към мен, или към секса – каза. – Случвало ли ти се е преди ?”. „Не, никога.” „Ами ако приемем, че си правила секс, следва аз да съм причината.” „Така се получава…” „Добре, не се притеснявай, ще го преживея.” Ти какво би направил в подобна ситуация?
– Не зная…
– Той уж прие нещата с хумор, взе си възглавница и завивка и се настани на дивана в хола. Преструвах се на заспала, много ме беше срам, дори не исках да си говорим. Не мигнах цяла нощ. Мисля и той също, чувах го да става тихо и да се доближава до портала на спалнята, но така и не го премина. Ужасявах се, че може да дойде пак. На сутринта се опитахме да се държим все едно нищо не е станало, но не се получи. И двамата бяхме неестествени, доста неловко… Мълчахме до София, караше бясно, мерцедесът влизаше в завоите като по релси, винаги съм се чудела защо само мерцедесите не се опръскват целите, ако влязат на скорост в локва, а струята лети настрани… Беше късна есен, валеше, гледах прелитащите покрай нас тъжни пейзажи, а лицето ми бе по-мокро от страничното стъкло. Когато слизах от колата, мъжът ми точно изхвърляше боклука в контейнера пред кооперацията – по анцуг и стари маратонки, с пластмасова кофа в ръка. Изненада се, не ме очакваше, трябваше да се прибера на следващия ден. Но така искрено се зарадва, че даже не погледнах след мерцедеса. Ти нямаш мерцедес, нали?
– Нямам.
– Преди малко този тъпак се опита да ми обясни, че ако не съм била аз, собственият ми съпруг никога нямало да кара нещо по-добро от петнайсетгодишен опел.
– Все кола…
– Не трябваше да идвам на партито му, да влизам в сградата му, да се возя на асансьора му. Комплексар нещастен!
В този момент асансьорът рязко потегли и светлините ни заслепиха. Докато стигнем до партера, аз бях на крака, но жената все така седеше върху палтото, затворила очи. Обух я, подхванах я под мишниците и я изправих.
– Да се прибираме у дома – въздъхна.
От стиснатите й клепачи през пластовете фон дьо тен тръгваха черни от спиралата солени коловози. Знаех, че отдолу кожата на лицето й е почти прозрачна.
0 Коментара