Хората с по една не могат да се оправят, а аз си имам две.

При това по едно време и двете бяха “активни” в живота ми – първата ми свекърва от първия ми брак, и втората след нея по силата на второто ми влизане в законен семеен съюз. Случи се така, че след раздялата с “голямата любов” и баща на децата ми, майка му изненадващо за мен реши по никакъв начин да не прекъсваме връзката си на снаха и свекърва. Казвам изненадващо, защото майката си е майка и аз като такава знам добре, че каквото и да реши детето ми, все ще намеря начин да го подкрепям, дори и когато съм наясно, че изборите му са били ножове в плътта на много невинни по пътя. В този смисъл нямах нищо против, въпреки обтегнатите ми постпартньорски взаимоотношения със сина й, тя да си продължи да си му е майка във всяко значение на тази дума, а аз просто да съм онази, дето роди двете й внучки, с която се вижда почти като приятелка.

Бившата ми свекърва обаче не само че не пропя

в дует с прегрешилия си син,

но и в някаква степен ме въздигна на пиедестал и ме прие още по-присърце като своя единствена снаха. Респективно, отказа да се запознае с новата му изгора, дори когато тя легално подноси общото семейно име и след това дари фамилията с чакания син, който по мъжки да го продължи. Беше си неин избор, на който един път се опитах да повлияя, като казах, че новото дете няма никаква вина за случилото се и аз нямам каквито и да е обструкции по отношение на това тя да е в близки отношения с него и майка му. Миролюбивото ми предложение категорично не се прие, така че реагирах като възрастен човек – оставих друг възрастен сам да си взима решенията, и заживях по новия-стар начин. Практически това се изразяваше в домашни неделни обеди, редовни разговори по телефона, малки отскачания до селото й с моята кола и децата на задната седалка, празнувания на Коледи и Великдени и изобщо всичко това, което правехме и преди, само че без присъствието на бившия мой съпруг, неин син и баща на децата ми.

Да ви разкажа малко предистория, все пак.

Не съм имала свекървище. Всъщност на деветнайсет години, когато се запознах с бъдещия си съпруг, срещнах една по-млада от мен към настоящия момент жена, която ме прие уж по майчински. Не си спомням да ме е нагрубявала, нямам случай, в който да съм искала да й издера очите и изобщо не съм била фокусирана върху това дали ме харесва или не. Слава Богу, живеехме отделно, но и в онези малко случаи, когато се е налагало за кратко да делим едно домакинство, не ми се е случвало да правя физиономии зад гърба й, за да не я посека с думи, нито пък съм усещала някаква нервност у нея спрямо мен.

Помня обаче един случай, от който

сърцето ми никога няма да зарасне

Когато на едногодишната ми дъщеря й откриха проблем със слуха, тя, първата ми свекърва и баба на детето, се обърна към мен и каза: “Ми ние нямаме такива хора в рода си, Мария!”. “Ми и ние нямаме”, отговорих троснато.

Сега си давам сметка, че може би тогава идеята й изобщо не е била да ме обвинява, а напротив – да избегне обвинение от моя страна. И в двата случая обаче намирам някаква античовечност. Какво значение има дали имаме, или нямаме “такива хора” в родовете си, каква отговорност можем да носим за случилото се и изобщо има ли смисъл това да е нещото, за което да се разговаря при такива обстоятелства?!

Този случай, а и няколко малки подмятания в годините след това, ми помогнаха да осъзная, че двете с моята първа свекърва сме хора от различни епохи, които никога няма да се срещнат. Два свята, които едва се докосват през децата, на които аз съм майка, а тя баба и толкова.

Когато разбрах това, лично се разтоварих от всякакви очаквания, принципни подозрения и изначално нехаресване на тази с-нищо-не-виновна-жена, която е родила мъжа, когото обичам и с когото спя. Както се казва, пуснах я да пасе на нейното си пасище, където тя винаги си оставаше майката на моя мъж и бабата на моите деца. Жената, която никога, ама никога, никога, никога, няма да ме приеме като своя дъщеря. То не е и нужно –

всеки си има по една майка и един баща

И когато съдбата е решила да ги нямаш физически в живота си, като голямо момиче се примиряваш с това и в никакъв случай не го играеш “горкичката”, която на всяка цена трябва да има някого, на когото да вика “мамо”. Аз на моята първа свекърва така и никога не й го казах. Не ми се отпусна от сърцето това “мамо” или “майко” и не виждах смисъл да се насилвам да го изричам. Думите си имат стойност, която се запечатва, когато ги изречеш, затова и трябва да ги ползваме с грижа.

Всъщност замисляли ли сте се за това име “свекърва”? Етимологията му е ясна – идва от “все кърви”, т.е. всичко около жените в тази им роля е кърваво, болезнено, опасно. Същото е и със сестрата на съпруга, “зълвата”. На нея пък по силата на семейните конфигурации й е отредена ролята на съвършеното, завършено женско Зло.

И ей така клетата млада българска снаха трябва да си намери мястото в новия дом, сред непознатите си, насадени роднини, където кървава злост се очаква отвсякъде. Бойно поле за млади амазонки, които като в армията цял живот трябва да чакат да достигнат старшинство. Боркини за семеен авторитет, чието единствено отмъщение към непобедимата тиха бойна единица, наречена “свекърва”, е един ден и те самите да станат като нея. Балкански кръговрат, в който, както винаги, всичко е на живот и смърт, особено вътре в семейството.

Дойде време рязко да завием към Европа…

Ииии… да ви запозная с втората си свекърва! Тя е висока метър петдесет и нещо (аз съм метър петдесет и осем, а тя е по-дребна от мен) и сигурно тежи около четиридесет и два килограма. Ако обаче влезе в препълнена зала на Европарламента, по време на заседание на делегатите на среща на Върха, или сред обикновен войнишки полк, всички до един ще станат на крака! При това без дори да осъзнават, че го правят – така ще им дойде отвътре. Френският финес, който носи, не е само поради френската й националност – той е придобит в години на много битки, решения и рискове. Някога завършила право на двайсет и една години и била най-младата дипломирана адвокатка в Париж. И до днес акълът й щрака като компютър на НАСА – в състояние е да вземе един учебник по ядрена физика, завита с одеялце на дивана, да го изчете като книга за два следобеда, да го затвори и да каже “аха, ясно!”. И й е ясно наистина! На седемдесет и седем и с две операции на белия дроб ежедневно прави всичко, което правя и аз, само че в обратен ред – чисти, подрежда, глади, готви, чете, работи. Има си свои интереси и строго разчертан дневен режим, който педантично спазва. Обядът точно в дванайсет часа и вечерята точно в осем понякога ме изкарват извън нерви, но от позицията на голяма жена с опит си давам сметка, че не е моя работа нито да я съдя, нито да й променям навиците според своите аршини. В крайна сметка, както тя ми е насадена на мен, така и аз съм й натрапена. При това с цялата предистория и имидж на “жените от Източна Европа”, които, както масово се смята тук,

ловят наивни западноевропейци, за да ги ошушкват материално

Повярвайте ми, макар и никога да не съм била пряко подозирана в подобна женска машинация, усещала съм повей на недоверие, което може би неправилно съм отдавала именно на това. Но пак благодарение на немалкия си житейски опит и вроденото си търпение, съм решила да не превръщам в център на парада точно тези свои “усещания”. Знам, че понякога да оставиш нещо да мине покрай ушите ти е много по-мъдрото и работещо решение от всяка напориста битка за влияние върху онзи така важен и единствен и за двете ни мъж, когото тя е родила, а пък аз съм обикнала.

В моя случай тези словесни ветрове, дето минават покрай ушите, са много по-лесни за постигане, защото е достатъчно да се направя, че не съм разбрала добре френския й израз. Така на няколко пъти оставям само ехото от малките забележки за битови неща и леките коментари за взаимоотношенията ни с мъжа ми. Пропускам за малко и вмятанията с образователна цел, които често подценяват сериозно общата ми култура просто поради факта, че идвам от бивша комунистическа и настояща най-бедна страна в Европа. На тях обаче винаги намирам начин да отговоря. С усмивка и тон, на които се уча от нея, свекърва ми.

“Приемането” ми в това семейство мина през малки, но важни вътрешни политически конфликти на опознаване и съгласуване. Нещо като дипломатическа мисия, в която дори и когато си се почувствал удобно и свой, трябва да си знаеш, че всеки момент можеш да предизвикаш отново

подозрението на Главнокомандващия

Просто защото колкото и да си мила, умна, добра, услужлива, любезна и приятна, ти си тази, която синът й е избрал. Пък те, момчетата, колко им е да им завъртиш главите, нали… Мани българи, французи или каквито там се сетите – все са си момчета! И все някъде около тях бродят опасни, неморални и глуповати женски създания, които възнамеряват да им завихрят… и двете глави!

На френски изразът за свекърва е belle maman. Буквално означава “красива майка”. По подобен начин се назовават и останалите членове на “вражеската” фамилия – хубав татко (свекър), хубава сестра (зълва) или хубав брат (девер). Изобщо, докато ние в България сме в тежки семейни кървави и зли родови съприкосновения, във Франция всички тънат в красота!

Друг е въпросът, разбира се, дали и колко това е лицемерно. И ако ме питате мен, лицемерно си е. Ама по-добре лицемерно възпитан, отколкото откровен простак, така че гласувам за френския модел свекърва. Не иска нито да ми е майка (каза да я наричам по име и не ме е оторизирала да й говоря на ти), нито да знае подробности от живота ми, не ме съди за решенията ми и никога не е част от празниците ми, ако не съм я приобщила към тях. Не си правя илюзията, че не ме обсъжда с другите си деца, защото съм свидетел как се обговарят останалите снахи, но този аспект на отношенията ни далеч не ме интересува и искрено не влизам в никаква полемика по този повод. Знам, че най-важното за нея е да обичам сина й. Пък понеже съвсем истински го обичам, нямам от какво да се притеснявам.

Накрая нека ви дам поглед към общата картина в момента на написване на този текст.

Намирам се в къщата на втората си свекърва от три месеца.

Не сме разменили шпаги нито веднъж.

Само на един многолюден семеен обяд на всеослушание ме определи като човек, който иска да е добре с всички. Беше нейният личен прочит на моята дипломатичност. Отговорих, че просто внимателно си избирам войните. Разбра ме. Много добре при това. С нея все пак планетите ни са в една орбита, нищо че няма деца, които да ги карат да се докосват.

Българската ми свекърва не ми говори. В крайна сметка опитите ми да ги сдобря със сина й постигнаха успех, а след него естествено дойде и моментът да се изхвърли чуждото тяло – сиреч, аз. Така по обичайния дребнобуржоазен сюжет бях принципно обвинена във всички ужасяващи грехове на жените вамп, ореолът ми на “добрата снаха” биде свален и стъпкан, а световете ни с шутове се отблъснаха в космоса на светлинни години един от друг. Спокойна съм, защото някак сега всичко си е на мястото – снахата е чудовището, което й се полага да бъде, синът е манипулиран, всички са подведени! Да живее връзката между майката и сина!

Честно казано, така всичко е нормално.

Знам, че никого не мога да променя, още повече, когато този “никого” е родил мъжа, с когото си делила или делиш легло и храна. Знам, че и на свекървите не им е лесно – даже чисто по женски ги разбирам. Опитвам се да се концентрирам върху хубавите им неща – добродушното гостоприемство, желанието да помага, активността да присъства в живота на децата, дори вечната балканска плачливост на българската ми свекърва и хладната сдържаност, елегантният език и интелигентност, дискретността и умът на френската. Две жени, които по нищо никога не са си приличали и които няма начин да се срещнат където и да е в този живот. И които въпреки това чрез мен имат по нещо общо – аз съм жената, която техните синове избраха в някакъв етап от живота си. И дори за тази натрапена им моя значимост имат пълното основание да не ме приемат с овации.

Затова и в пълно мълчание просто им се покланям!

Facebook Twitter Google+

0 Коментара