„Свекървата” е темата на моя живот. Е, поне една от тях, предполагам. Но дори самото изписване на думата предизвиква в мен неприятни емоции, които изкристализират на физическо ниво – треперене, свиване на стомах, нервни тикове…

Да, до такава степен…

Първите ми съзнателни спомени са свързани с убеждението, че свекървата е въплъщение на злото. Съвсем малка разбрах, че майка ми – моето всичко, моята вселена, най-доброто и красиво същество, което познавах, имаше враг. Жесток, безкомпромисен и непобедим. Трудно ми беше да повярвам, но нямах време нито да обмислям, нито да анализирам. Трябваше да действам бързо. Трябваше да я защитя. А и себе си.

Усещах, че това зло е може би заразно. Трябваше да се уверя, че нямам и че никога не бих имала досег с него. То не трябваше да мине през мен. Защото свекървенското зло е подмолно, то се прави на добро, кипри се, увърта се с цел да те въвлече, да те обърка. Не, нямах избор, трябваше да изработя щит, с който да го държа далеч от мен, далеч от нас.

Просто стъпих встрани и започнах да наблюдавам.

Мисля, че това ми помогна да порасна изведнъж. Нямам спомен за себе си като за дете, а като осъзнат човек. Наблюдавах я и нищо не можеше да ме изненада – сякаш случайно изпуснати неприятни изказвания, злобни определения, подшушвания… Вече с нищо не можеше да ме докосне. Нито усмивката й, нито малките подаръчета можеха да ме изкушат. Знаех какво изпитва към майка ми и в мен нещо завинаги се пречупи. Тя никога нямаше да ме примами от нейната страна.

Отговорът й не закъсня. Първо изчезна кутията с поздравителните картички от чужбина – моето съкровище, моето магично място. Можех да ги разглеждам с часове, да се вглеждам отново и отново в най-малките детайли, да докосвам златистите букви, да броя великденските яйца, да мечтая за едно друго възможно настояще. Е, един ден кутията не беше на обичайното си място. На въпроса ми къде е, Тя ми отговори, че там никога не е имало кутия. Дори нямаше въображението да измисли някаква неправдоподобна история. Излъга ме. Стори ми се жестоко, но не ме докосна.

Бронята ми беше прекалено твърда, борех се за двама.

След това започнаха обидите. Направих си малка книжка, в която след всяко посещение у тях си записвах новите „мили думи“. Препрочитах често разкривените буквички – свиня, лъжкиня, храниш се като прасе, дебела… Някак си се учудвах как е възможно голям, културен човек, да има такъв език, да не може да овладее омразата си, но се чувствах горда, че нищо от това не ме докосва, че през мен не преминава заразното зло, че му се противопоставям и че пазя майка ми.

Доста години след това дойде време да се срещна лице в лице

със злото, но този път в първичната му форма.

Без филтри и задръжки. Просто беше мой ред да бъда на негов директен прицел. Наивно мислех, че възпитанието, културното отношение, добротата ще успеят да го умилостивят. Изгубих ценно време. Трябваше да облека бронята още в началото. Все пак бях толкова малка, когато я създадох, защо не успях и сега? Останах оголена и наивна и ударите бяха жестоки. Не вярвах, че може да съществува толкова студен поглед, от който да измръзнеш, толкова саркастичен поглед, от който да те заболи корем, толкова празен поглед, който да те бутне в бездна. Погледът – мястото къде търсиш утвърждение, доказателство, че съществуваш, мъничко любов… а намираш пустота. Допуснах да се излъжа, защото не знаех, че свекървенското зло не разкрива истинската си същност, докато не се роди Детето – нейния дългоочакван дар, поставен в нозете й на жрица от сина й, нейния трофей, който гордо ще показва на приятелки, съседки и в близката градинка. Дотогава злото се спотайва, притихнало е, храни се с надеждата, че по една или друга причина

ти ще изчезнеш от хоризонта.

Но когато Детето се роди, злото се развихря, започва де се върти толкова силно и интензивно, че те избутва в периферията на територията. Точно в момента, в който си най-уязвим и нямаш сили да се бориш. Най-вече с думите – този змийски език, който винаги уцелва болното ти място, който те подценява, който те кара да се чувстваш невидим.

Трябваше да стигна до болница, да си полежа една седмица в безпомощно състояние, за да започна да се окопитвам, отново да изграждам спасителната броня и да спра да треперя, когато чуя името й (което все още не е факт, боя се).

Facebook Twitter Google+

0 Коментара