Изначално все бързах. Първият ми мъгляв спомен е бебешки. Седя на пода, все още неспособен да се изправя. До мен има кларкове с гьонена подметка. Струват ми се толкова големи, докато пробвам да се вмъкна в тях. Демек, бързам да порасна, да закрача сам в собствените си обувки. През прозореца слънчевите лъчи с пролетна мекота и жизнерадостно се втурват в стаята, нежно галейки ме по розовите бузи. Знам, че всичко хубаво е далеч от мен и нямам търпение бъдещето да дойде час по-скоро.
Минаха няколко години, с тях отлетяха „Кимба Бялото лъвче” и „Ум, Белият делфин” и ето ме тръпнещ в очакване на съботата, носеща приключенията на „Честни сини очи”. Лежа на леглото до баба и се чудя дали й харесва филмът. Мисля си за двехилядната година нейде на светлинни години далеч. Не ми е ясно защо се стремя към химерната дата. Сякаш с нейното доближаване ще ми се случват само приказни неща. Беше време, в което зависех изцяло от благоволението на родителите. Стараех се да им се харесвам, печелейки любовта им с хлапашки чар. Танцът ми беше форма на кълчене, неизменно будеща симпатия у възрастните – те бяха привлечени от непосредствената искреност на младите по все още неразбираеми за мен причини.
И тогава се забързах.
Исках да тръгна на училище, да свърша училище, да си купя мотопед, после кола, да бъда харесван, да харесвам самият аз, да пътувам, да науча, да уча другите. Суетата ме бе обзела,
мислех се за грозно пате, което неминуемо един ден ще се превърне в красив бял лебед. Обичах и бях обичан. Лъжех и бях лъган. Даже се научих да се извинявам, мислейки си, че е достатъчно.
0 Коментара