В началото бях решила, че ще бъде много лесно да напиша тези редове. Оказа се трудно. Защо реших да осиновя дете, макар че съм сама? Трудно ми е да дам еднозначен и окончателен отговор. Не, не съм го направила от „алтруистичните“ подбуди да „спася“ дете. Ако всички осиновители сме честни към себе си и към околните – никой не го прави по тази причина.
В моя случай – имах нужда да дам обич, да изживея магията на порастването на един човек, да видиш чудесата на света през неговите очи. Да усетиш отново неподправеното удивление при вида на едно коте, на едно цвете… Да чуеш абсолютната детска логика, която не се влияе от конюнктура, етикет, малодушие.
Как се реших на това? Не беше лесно. Трябваше да преодолея моите колебания и оправдания, свързани най-вече със страха – дали ще се справя. Освен това от малка ми беше набивано в главата, че
жената „осъществява“ и „доказва“ себе си, когато създаде семейство,
роди дете. Ето как за мен, като жена, осиновяването на дете беше и един вид признаване на провал. Осиновявам дете – значи не съм си изпълнила “ролята“ в живота. Дали не се прокрадва и мисълта – ужас, провалих се, не се получи семейството, не мога да забременея, край. Няколко години се оправдавах с аргумента, че никой няма да разреши на самотна жена да осинови дете, че не съм стабилна финансово, че… Колко много оправдания, за да не си призная, че се страхувах. Тогава срещнах една колежка, самотна майка, осиновила вече две деца и искаща да осинови трето. Засрамих се. Тя доказваше колко глупави и неоснователни бяха моите страхове. Когато подадох документите, все още се страхувах. Тогава от всички страни се спуснаха знайни и незнайни „приятели“ да обясняват как всичко става с подкупи, със „свои хора“. Започнах да чакам и да се тормозя дали наистина не трябва да търся такива „връзки“. На шестия месец от моето чакане ме заведоха да говоря с една педагожка, била управител на дом за деца без родители. Никога няма да забравя думите на тази жена. Първо ми обясни, че както една бременност продължава 9 месеца и подготвя майката за детето, така и при осиновяването трябва да мине време. Беше абсоютно права. Аз имах нужда от време да се настроя, че ще ставам майка. Едно е да го мислиш и да си го преставяш като далечна мечта, друго е да приемеш мисълта за това, че в живота ти
влиза същество, което изцяло зависи от теб.
След това ми каза – „Вие ще усетите детето си, ще разберете, че то е вашето дете“. Признавам си, че не й повярвах. Как да го позная, ама нали не съм го виждала досега, как ще почувствам, че това е моето дете? След около още шест месеца, когато видях за пръв път сина си и го прегърнах, разбрах колко права е била тази жена.
След това започна ежедневието. То не се различава по нищо от това на хората със „собствени“ деца. Може би при нас, осиновителите, има период на по-голямо напрежение, когато осиновяваш дете по-голямо от няколко месеца. Не защото не е“мое“ (отвратително звучат притежателните местоимения в комбинация с думата „дете“). Просто в тези домове не могат да обгрижат всички оставени там деца. Обикновено детето, което осиновяваш, е по-слабо, почти не говори, няма елементарните навици, изграждани при другите от пелените. То няма информацията, която другите са събирали, докато мама, тате, баби, дядовци и др. са им гукали. Моето дете беше виждало котки и кучета на картинка и се страхуваше от мухите, ядеше само филия хляб и вода и отказваше всичко друго, защото му беше непознато. Но с тези деца изживяваш и чудото да видиш как те буквално „разцъфват“, как се променят с часове, колко бързо усвояват знания, умения. Синът ми растеше не с месеци, а с дни и часове.
Много хора не смятат, че е добре за детето да бъде отглеждано от самотен родител. Прочетох статия, в която се обясняваше как това ограничава малкото човече и едва ли не уврежда психиката му. Тази статия ме хвърли в ярост, докато не осъзнах, че точно тя отговаря на моите страхове. След това седнах и започнах да мисля рационално.
С какво би могла да увреди детето си самотната майка?
Първо – да се хвърли да работи на три места, за да компенсира липсата на втори родител с пари. Не мога да говоря от името на всички, но смятам, че с пари НИЩО не се компенсира. Второ – няма мъжки модел. Това също не смятам за проблем. Всяка от нас има баща, брат, зет, или приятелски кръг, в който има мъжко присъствие, дори в живота й да няма такова. Ако не – винаги за допълнителните занимания, като спорт например, може да се запише детето при преподавател мъж. Много от критикуващите ни биха се учудили, като видят с каква бясна скорост се запаметяват наличните модели.
Ще го направя „мамино синче“? Това не зависи от социалния ми статус, а от нивото, до което аз съм пораснала. За справка – колко „мамини синчета“ излизат от напълно „интактни“ семейства?
Или те смятат, че ще тероризирам детето си?! Това даже няма да коментирам.
С какво се различавам от самотна майка, останала вдовица или след развод? Та затова не се възприемам като осиновителка, а именно като самотна майка.
При нас, самотните родители, освен всички притеснения се появява още нещо – „дали не бъркам“. Липсва корективът, който е естествен в една добре функционираща двойка. Това ме кара да бъда по-внимателна, да обмислям повече действията си. И тук ще цитирам друга моя приятелка и колежка -давай, нали знаеш, че все ще сбъркаш.
Има и моменти, когато синът ми пита:
„Мамо, защо нямаме татко?“,
или се опитва да разбере защо някое друго дете му е казало, че като няма татко, няма семейство. Казвам му, че има различни видове семейства, а нашето е мама и дете.
Странна е реакцията на повечето хора около мен. Не говоря за приятелите и роднините ми, които искрено се зарадваха от постъпката ми. Останалите издават гласно или негласно ужасено-възхитени възгласи, в които сякаш се чува въпросът: „Абе, какво правиш?“
Много се дразня, когато някой започне да говори: – „Ах, какво геройство си направила”… Къде ми е героизмът? С какво съм по-герой от тези, които раждат деца? Защото моето дете не носи моята ДНК?!!! И какво от това. Нали аз ще го възпитавам. От мен зависи какъв мироглед ще му създам. Няма място за глупави извинения като – „ами то си му е вродено” или „те, приятелите му, са виновни”. Не можем да прехвърляме своята отговорност на имагинерни хора или условия, за да излезем „сухи от водата“.
Преди време даже една колежка ми заяви, че не знам в какво „се забърквам“ и това си е направо авантюра.
На една комисия от РИО, на която трябваше да се явим със сина ми, ме попитаха с какво ще докажа, че съм го осиновила, след като не нося съдебното решение, актът му за раждане беше пред тях.
Проблемите идват не с осиновяването, а с околните хора, които в България все още гледат на нас като на странни създания и не са сигурни как да се отнасят с нас.
Бих искала за завърша с един цитат, който прочетох някъде: „Ние заемаме децата от бъдещето. Нашата задача е да им помогнем да се научат да живеят в това бъдеще”. Дали съм осиновила или родила дете, дали сме двойка или съм самотен родител – тази задача не се променя.
0 Коментара