Бях почти на 10 и едни познати на родителите ми пожелаха да ме осиновят. Щяла съм да живея в дома си, но и малко при тях, стая ще имам, те много искали да имат дете, а ние сме няколко вкъщи и родителите ми имаха трудности да ни гледат, това бе видимо.
Чух баща ми и майка ми да говорят. Обсъждаха предложението малко без ентусиазъм, но щом бе възникнало: дали пък няма да е по-добре за мен. А аз се удивих от първия миг, знаят ли тези познати с какво се захващат, но и мъничка гордост хващах някъде в мен – избрали са ме, искаха ме. Представих си как от навалицата вкъщи се оказвам сама в моя стая, а родителите ми, вече четирима, се събират и се радват, че тичам наоколо. А брат ми и сестра ми щяха ли да остават мои брат и сестра?
Родителите ми отказаха.
Но една роднина живееше точно така – осиновена от сестрата на майка си от бебе и си го знаеше. Най-интересен обаче е случаят на жена, която много обичам. Баща й разбрал, че отново ще му се ражда дете – пето, и намерил сили да стигне само до кръчмата, пиел и плачел и след няколко часа кръчмарят попитал – защо? Защото не смогвам и не искам, и съвсем не ми трябва още едно момиче! Добре, дай го на мен! Ние нямаме деца вече десет години. Родило се, ама, разбира се, отново момиче и женският татко веднага го дал. Попаднало на добро място, а щом почнало да разбира, го запознали и с другите му сестри, така че дъщерята на отдавна порасналото момиче е с много лели.
При тези успешни и съвършено прозрачни осиновявания бях убедена, че в осиновяването няма нужда от тайна. И тъкмо тогава бях въвлечена като главен герой в абсолютното и пълното покриване на тази тайна. Съседка ме помоли да я снимам пред „Майчин дом“ с бебето, което получи за осиновяване. А смисълът на табелата „Майчин дом“ бе да покажем някой ден на детето, че тя е майката, а това –
свещеният миг на изписването на бебето и родилката.
След години на вратата им се появи истинската баба. Дъщеря й вече била женена, имала свои деца, но много искала и не може да се успокои, докато не види първото си дете, и направили всичко възможно да научат дома му. Не го видяла тогава, нито по-късно. Детето не било вкъщи, разговорът се провел от двете баби и на първата й бил показан пътят. Само след седмица семейството живееше вече в друг квартал, а ние, съседите, наистина не знаехме адреса и никак не лъжехме, дори и аз, като повтаряхме само: „не знаем“.
Сега, с нагласата да прощавам на повече хора, ако можех, бих казала на онази първа, кръвна, невръстна някога майка, ако все още мисли за загубеното си дете, че животът му се разви много добре, че момичето е красиво, вече омъжено и има две свои деца, та нека се успокои за съдбата й. Ще е чудо, ако попадне на тези редове, ще е хубаво, ако усети, че се отнасят до нея. Да, името на детето й беше сменено още в първия ден, няма да го открие, но
дано в сърцето й има вече мир.
Дори някоя друга майка да помисли, че се отнася до нея, и това е добре. Дано и в душата на бабата да има вече мир. Вярвам, че е била страшно уплашена от „незаконното“ раждане и е настоявала да се покрие бебето, а след години, вече успокоена, бе тръгнала да го търси, моли и проси само да го види. Как ли се е препъвала към къщи с вестта, че следата на семейството с бебето е безвъзвратно, абсолютно изгубена! За тези хора никой не пише.
Но по каквито и причини майки да изоставят децата си, да осиновиш чуждо, непознато по произход дете и да му станеш майка, когато е поотраснало, е геройство, което веднага след това започва да изисква много повече. Огромна, продължителна помощ от близките, от другите хора, от институции и най-вече от психолози. Душата на новата майка също е способна да се умори. Ако твоето собствено дете е доста мързеливо, ще намериш обяснение в някой дядо и вуйчо. Ако те лъже често и съвсем без причина – ще говориш всеки път дълго с него. Ако твоето ти скрие картата за банкомата, защото вижда, че тя пуска пари, ще е неприятна случка, която трябва да се обсъди, но ако го направи
осиновеното – дали не е дете на крадец!
Ако твоето те гледа втори ден страшно, защото желанието му не се изпълнява, ще чакаш спокойно гнева да отмине, работата да се оправи, но ако осиновеното не престава да те гледа така, дали да не завъртиш тази вечер ключа на спалнята си…
Душата на майката може да се препълни от подозрения. Всеки страх, който събужда осиновеното, задейства у нея не само страховете на възрастния, но и онези на вечното малко дете, което остава завинаги да си живее дълбоко вътре в нас дори и когато пораснем. Това дете се изправя срещу детето до нас или застава до детето до нас. Ако объркано, че нещата не вървят както трябва и без достатъчно помощ отвън, започне да се чувства много самотно, безпомощно, ако няма добра специализирана помощ, страховете му могат толкова лесно да избуят, че добавени към останалите ни да те накарат да мислиш: невъзможно е да се справя, повече не мога.
Случва се и семейството, осиновило дете, поради трудностите да се разпадне и жената от този ден да продължи нататък да се грижи сама за детето – и за реалните му проблеми, и за тези, създавани нарочно от него със съвсем несъзнавано или полуосъзнато желание да я изпробва:
Истинска ли е нейната привързаност!
Я, да видя. Да, истинска е, самоуверява се то, ако въпреки всички бели продължава да ме иска…
Със собственото си дете ние не се развеждаме. Но законът, обикновено тъй хладен към чувствата ни, в този случай е измислил и „разосиновяване“ за онези, които не могат да издържат или може би най-вече не са получили достатъчно помощ. Разосиновяването е най-често в обществата, в които хората от много години са свикнали, че всяка стока без изключение можеш да върнеш. Не само защото е показала дефект. Не само на другия ден, но и по-късно. Може дори да поносиш роклята и пак да я върнеш. У нас вече безпроблемно също може да занесеш обратно много неща.
В групата на върналите деца най-много са хората, пожелали да вземат дете най-вече заради самите себе си, за някаква своя нужда, преди всичко чувство на самота, но не и заради нуждите на самото дете. Хора, които са имали много големи и неточни очаквания.
Но как всъщност да разбереш от тях ли си или не?
0 Коментара