Първоначално Бог дарил всички човеци с пълно щастие, но така те нямали стремления и той решил да начупи щастието на малки трошички, които да скрие на различни места. Пъхнал под жълтите листа, покапали на тревата в парка, поръсил върху пенливите морски вълни, разпръснал в небесния лазур и посолил белия пух на облаците. Поставил по едно парченце и във всяко човешко сърце.
Трошици щастие съм намирал и аз: Когато мама ме вземаше пръв от детската, когато татко ме водеше на блъскащи колички, когато баба ми позволяваше да сядам на пода и да карам ракета от два съборени стола, а дядо – да скачам до изнемога на леглото като на батут, преди да се сгушим под ледените завивки… Когато се учех да карам колело, а баща ми тичаше с мен и в един миг осъзнах, че мога и сам. Подобно чувство изпитах и когато на свой ред пуснах сина ми да върти педалите, страхувайки се, че всеки момент ще се пльосне на асфалта, а той дори успя да направи обратен завой. Щастлив съм всеки път когато си спомня за това, а също и как жена ми изненадващо ми звънна в службата, за да ми каже, че си имаме ембрион, или когато малкият ми син ситнеше бос върху нагорещения морски пясък по потниче и голо дупе с „Остро Бодльо“ в ръце (дръжката на плажния чадър), а батко му се тътреше отзад с платнената част, наречена още „Баба Славна“… За мен щастието е да имаш спомени.
„Помниш ли…?“ е паролата за припознаване моментите, в които съм бил истински щастлив, защото този простичък въпрос предполага съпреживяване и споделяне, а истинското щастие е съпреживяното и споделеното. „Помниш ли…?“ е мантрата, която ме връща отново и отново към каданса на тези мигове, правейки ги безкрайни.
„Помниш ли – пита ме приятел от детинство, с когото сме се забърквали в какво ли не – онзи, първия учебен ден?“ Помня – предишния ден бръснарниците се пукаха по шевовете и ние решихме, че можем да се справим и сами. И двамата бяхме несръчни с ножиците и сигурно сме изглеждали странно, защото 5 минути след като се промъкнахме в двора, бяхме наобиколени от тълпа дънгалаци от горните курсове. „Кой ви е бастардисал така, бе зайци?“ – хили се тарторът на техникума. „На автомата на гарата“ – отговарям уж небрежно, но ми иде да се пъхна под асфалта. Толкова ме е срам, че внезапно набирам смелост и доразвивам хрумналата ми теза. „На Централна гара има автомат, пускаш двайсе стинки, пъхаш си главата и той те подстригва“ – дори изигравам етюда, но изглежда не хваща дикиш. „Да, бе! – вика онзи. – Как ще стане тази работа, като всяка глава е различна?“ Неловка тишина. И изведнъж приятелят ми се обажда: „Е, да. Ама само първия път…“ Смях, тупане по раменете и ето, че вече не сме селските идиоти, а „мои хора“.
„Помниш ли – пита ме състудент – как видяхме истинското щастие от прозореца на влака?“ Помня – лято, жежко и прашно, минавахме по мост и мернахме четирима мъже в сянката на надвисналите над реката дървета. Играеха карти, седнали на каси бира във водата, а зарязаните им на брега коси хвърляха гневни отблясъци.
„Помниш ли – пита и съпругата ми, докато показваме на порасналите ни синове снимки от сватбения ни ден – как дойде да ме вземеш и като видя специалната ми фризура, се обърна и си тръгна?!“ „Не – казвам, – абсурд да съм направил такова нещо!“ Помня, разбира се, да не би през тези двадесет и нещо години оттогава да ми е било позволено да забравя?! „Не помниш, защото не ти изнася. Знаеш ли аз как се почувствах тогава?“ „Не, но зная аз как се почувствах. Щастлив – защото разбрах, че дори цял живот да си останеш ситно накъдрена, пак ще те обичам.“
Всички „Помниш ли…?“ са парчета щастие, застинали в кехлибара на времето.
На Толстой приписват фраза, която съм виждал изписана като огромен графит: „Ако толкова държиш да бъдеш щастлив – бъди!“ На великите писатели трябва да се вярва, особено ако мъдростта им е надживяла вековете и е избила като петна влага по мръсната мазилка на тъжен софийски калкан. Е, това също е рецепта за щастие, нали?
0 Коментара