Навръх петия ми рожден ден, съседското дете Евгени ми разказа как се правят бебетата. Слушах го с изскочили от орбитите очи и накрая отсякох: „Измисляш си!“.  Звучеше прекалено шантаво, за да е истина. Новото знание обаче продължи да не ме оставя на мира и реших да отнеса въпроса до главния арбитър и личен извор на мъдрост – майка ми. На въпроса как се правят бебетата, тя помълча, почеса се и отсече: „Хайде първо да ти дам една книжка и после ще говорим“.

reading

След ден-два ми тикна в ръцете тъничко издание със заглавие „Истината за бебетата“ на Мари-Клод Моншо. Взех я в ръце и се разтреперих. Можех да чета съвсем гладко, но обикновено ми подаряваха приказки и букварчета, а това беше първата ми истинска книга като на големите, само за мен, моя. Усамотих се в стаята си и зачетох. След половин час усетих как някаква дебела пелена се вдига от очите ми. Дори не знаех, че е била там, разбрах за нея, когато вече я нямаше.

Изведнъж животът ми се изпълни с обещания за бъдещето – имам яйчници, които един ден ще заработят, имам тяло, в което има безкрайно интересни органи и всички те ще ми донесат важни преживявания.

И някъде там, между другото, попих, че когато хората много се обичат, си имат деца с помощта на яйцеклетка и някакво семенце. Когато майка ми ме попита „Сега разбра ли как се раждат децата?“, кимнах убедително. Нищо не бях разбрала, просто виждах, че се смущава и не исках да ровя в темата. По-важното беше, че нямах търпение да намеря още много такива книги, които ще ми кажат коя съм аз, какво ме чака и

какво ме свързва с всички останали хора на планетата

От този ден нататък майка ми не просто се радваше на любовта ми към книгите, а я насърчаваше по всеки възможен начин. На следващата година в ръцете ми попадна малко черно тефтерче с преписани от нея епиграми на Радой Ралин. С тази апокрифна книжка майка ми подари очи за това къде живея и как едни хора управляват други по начин, срещу който трябва да се бунтуваме. „Сит търбух, за наука глух“, шепнех си беззвучно, докато тя ми напомняше да не взема да го изтърся пред някого навън и ми слагаше сандвич в ученическата чанта.

За десетия ми рожден ден майка ми ме зарадва с красиво, двутомно издание на Анна Каренина. Сега си давам сметка, че това беше

начинът й да ми обясни развода си и втория си брак.

За мен обаче Анна стана още един нов свят. Гмурнах се и се загубих там, не можех да пусна книгата, стоях боса на снега, за да се разболея и да не се налага да ходя на училище, докато я завърша. С „Анна Каренина“, майка ми даде непоколебимата увереност, че мога спокойно да променям решенията си, ако не се окажат добри, и имам право на колкото си искам нови шансове, но е желателно да не се убивам заради тях. Въобще, майка ми имаше поне по една книга за всичко важно, на което искаше да ме научи.

Няколко месеца по-късно обаче се случи първият ни литературен разрив. Вкъщи се завъртя „Птиците умират сами“ и аз я грабнах тутакси. За мой ужас майка ми отсече, че съм малка за нея и я качи нависоко. Това беше първият път, в който не се подчиних. Изчаквах да излезе от работа, свалях я и жадно я четях, а после я оставях на мястото й, ни лук яла, ни лук мирисала.

„Птиците“ събудиха почти патологичен интерес към католицизма

и ме орисаха да дам най-добрите си години на католическия свят. Сложиха и край на идилията между майка и дъщеря. Майка ми ме завари да чета забранената книга и се почувства предадена не на шега. Сякаш за пръв път разбра, че съм отделно човешко същество, със своя собствена воля. Тогава ми се стори, че това не й харесва. Нямах и представа какво предстои.

В юношеските ми години, на лавиците у нас започнаха да се подреждат книги на Дънов, Щайнер, Блаватска, Рьорих и прочее езотерици. Постепенно библиотеката се препълни и за старите книги на майка ми нямаше място. Тогава „Анна Каренина“ и други любими нейни книги просто си отидоха. Тя ги струпа на спретнати купчинки, върза ги като за вторични суровини и ги изхвърли на боклука. Нещо ме прободе отляво, но си помислих, че това е смел подход към живота – за да влезе нещо ново, трябва да излезе старото. Важното беше, че не закачаше моята част от библиотеката, там, където стояха

Ъруин Шоу, Джон Ъпдайк, Ерика Джонг.

В студентските ми години, моите книги влязоха в съзвучие с избора ми на бъдеща професия, или по-скоро на професии. Това беше първият ми истински, градивен и само мой избор. Майка ми все така ми подпъхваше я Блаватска, я предсказанията и притчите на някакъв нов пророк, я четиво за някой си Тот. Преглеждах ги, обмислях ги и връщах с коментара, че това не е моето нещо. Все по-трудно ми ставаше да намирам място за книгите, които купувах от университетските книжарници – Фройд, Кейсмънт, Кохут, Уиникът, Сосюр, Елиаде, те се трупаха и ме повеждаха в посока, която сякаш не се харесваше вкъщи. Един ден майка ми отбеляза, че у дома вече не може да се диша от прахта върху книгите и поиска разрешение да „разчисти“ и част от старите ми. Видях, че е напрегната и кимнах със съгласие. Разбирах, че това я разтоварва, а спокойствието й ми беше по-ценно от книгите. После заминах да уча в чужбина и когато се прибрах, библиотеката ми беше неузнаваема – художествените текстове ги нямаше вече. Бяха заминали на кой знае кое бунище. Преместих се и заживях другаде.

Можеш да изхвърлиш книгите от библиотеката,

но не можеш да извадиш паметовите им следи от съзнанието на човека. Прочетеното се беше архивирало там и стоеше в основата на всичките ми решения, които ме отделяха от майка ми – да стана журналист, да стана терапевт, да стана родител, да стана емигрант, да стана … автор на книги. Последното се оказа фатално за все по-изтъняващата привързаност на майка ми. Това, с писането на истории, започна съвсем на шега и до ден-днешен не е истински насериозно, но в един момент ми потръгна. Някои от тези истории бяха отпечатани и в чужбина,  някои се уредиха с второ издание у нас, или спечелиха международен конкурс, или продадох правата им за филмиране. Други от тях обаче бяха грешки на младостта и растежа и никак не ставаха за четене. Когато здравият разум надделя и ги изтеглих от книжарската мрежа, оставих при майка ми срамните доказателства за младежката ми липса на критичност. „Това е истинският ти дом“ – често ми напомняше тя. Къде другаде да скриеш позорните спомени от ранните си години, ако не там?

Един ден се върнах в България със сина си и отидох първо при нея. Апартаментът беше изоставен от месеци, майка ми я нямаше, нямаше ги и почти всички от книгите, които помнех. За мой ужас установих, че липсват и моите, тези, които аз съм измислила. Вярно е, че не ставаха за четене, но бяха мои и беше редно аз да реша съдбата им. Почувствах се, сякаш е изхвърлила мен самата. Щурах се из апартамента и ги търсех с отчаяна надежда, че просто са преместени. Нямаше ги никъде. Дълго време след това в главата ми имаше само бял шум и една-единствена мисъл. Каква майка ще бъда аз за сина ми, сертифициран математически гений – дисциплина, която ме плаши до смърт.

След време се успокоих. Майка ми беше дала любовта към книгите, а те ме научиха, че читавият родител е до детето си. Със сигурност не одобрява или разбира всичките му избори и решения, но не го отхвърля заради тях. Това стига и остава.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара