Пие ми се. Искам да си налея чаша бърбън и да почувствам как се стича по гърлото ми, как попива в езика ми. Хващам се, че мислите ми блуждаят и се връщам към книгата. Но Джойс ми е скучен. Дали защото „Дъблинчани” му е ранно произведение? Чета го, защото е Джойс. Това ме подсеща за няколко млади интелектуалци, които ме подразниха с хвалбите си кой е чел повече Томас Ман, вместо да обсъждат онова, което литературата само помага да се изкаже – красотата, дълбините на света.
Може би и аз съм като тях. Чета Джойс, а си мисля за бърбъна. Отегчен съм от себе си. Искам да си налея пълна чаша, но онзи ден разбрах, че имам хепатит С. Край с алкохола, казва разумът в мен. Но той е само част от тълпата, която ме съставя. А повечето от тях обичат да пият. Ако си сипя, ще съм глупак, защото ще съм роб на импулса, навика, ще съм животно. Ако не пия, ще съм глупак, заради овчата предпазливост, конформизма на благоразумието. Затова си наливам два пръста и отпивам с мисълта за съзнателен избор и ясни последствия. Тук и сега.
Едноизмерният живот е прозаичен. Сещам се за Жан-Батист Грьонуй*, създал съвършения парфюм, покорил света, а после оставил се на тълпата да го разкъса. Трагедията на осъществената мечта е голяма, колкото тази на неосъществената. Да си само болен или само здрав, само жив или мъртъв. Къде е изходът от този лабиринт? Да си сипя още едно питие? Да отида надрусан на собственото си литературно четене като Тома онзи ден? Взирам се дълго в този лист хартия. Изливам бърбъна и затварям очи. Сгъвам веднъж. Въображението ми допива питието, получава цироза и умира. Смъртта прави всеки предшестващ я миг наситен, осъзнат, бездънен. Сгъвам пак, разпръсквам благодат и здраве във всяка клетка и изчиствам напълно вируса от кръвта, както навремето направих с рака*. Продължавам. Всички възможни сценарии се случват едновременно. Вълнувам се и съм спокоен. Човек и тълпа. Актьор, сцена, зрител. Усмихвам се през всички гънки, без зъби, както навремето Тома, но защото съм оригами.
Плувам в тази съвършена едновременност. Тя е моето въодушевление, където няма нужда да съм едно-единствено нещо, а всички сбъднати-несбъднати мечти, осъществени-несподелени любови, еуфорични депресии. Взимам отново книгата. И ми е скучно. И съм щастлив.
Всеки път като чета този свой текст, ме изпълва чувство на тръпчиво щастие. Защо ли? Ами как да не се радва човек от факта, че щастието не е нещо фиксирано, а можем да го намерим във всичко наоколо ни? Това ни превръща в откриватели и съзидатели, които конструират реалността със силата на мисълта си. Това обяснява и защо хората в бедните страни като цяло са по-щастливи от тези в богатите. Просто няма кой да им втълпява, че щастието се измерва в пари, имоти, придобивки или нещо друго. Така могат да го открият в малките неща от ежедневието, каквито и да са те – в една споделена усмивка, в порива на вятъра и танца на облаците, в къшея хляб.
Когато човек няма с кого да се сравнява, открива щастието естествено и лесно. И разбира сентенцията на Анаис Нин, че всичко освен щастието е невроза.
* Герой от ‘Парфюмът’ на Патрик Зюскинд.
* И от хепатита, както и от рака, успях да се излекувам по един съвсем прост начин. Непрекъснато си намирах за какво да съм щастлив.
0 Коментара