Аз съм учител по български език и литература. Годината е 1990. Стоя пред черната дъска с тебешир в ръка. Записвам заглавието на дъската „Видове общуване в българския книжовен език“. На катедрата съм поставила дневника, учебника и учителския бележник. За миг се замислям, докато учениците преписват заглавието – „Каква ли ще бъда след тридесет години???“
Още щом погледнах заглавието на есето, ме провокираха ключовите думи „млад учител“ и „професия“. Та може ли учителят да бъде стар, та той е просто учител. Може да бъде с опит и без опит, обикновен или екстравагантен, спокоен или емоционален, но стар… Да учиш останалите,
да гориш, за да светиш, да се изтощаваш,
докато зареждаш другите, да бъдеш пътеводител – това е номинация от съдбата за цял живот. Иска се да бъдеш добър в това, което правиш, независимо от размера на заплатата, от мотивацията на учениците и тяхното интелектуално състояние. Дори името може да бъде забравено, но нарицателното учител остава винаги дебело подчертано във визитната картичка. Що се отнася до думата професия, това не е точното название, което описва „дейността“. За мен е призвание и мисия. Банално, но вярно, нали?! Прав е Плутарх, според когото „Ученикът не е съд, който трябва да напълним, а факел, който трябва да запалим“.
Колкото и да се променя светът, времето, технологиите, винаги ще имаме потребност от учителя, който ще бъде наш гид в света на новото познание. Нали звездите не могат да ги помислят за светулки, затова истинският учител, който докосне душата ти ще „свети“ със собствена светлина като слънцето.
Мислим си, че бъдещето е нещо далечно, но знаем, че има неща неподвластни на времето. Всяко ново е добре забравено старо. Тъй като животът е кръговрат си мисля, че ще се върнем към оня възрожденски авторитет на мъдрия даскал, пред когото всички са се прекланяли. Съзнавам, че звучи утопично, но понякога утопиите се превръщат в реалност. Аз вярвам в чудеса и затова за мен всеки ден е чудо, защото съм над, а не под земята, обичам и съм обичана. Това беше лирическо отстъпление и отново се връщам към думата даскал, която в бъдеще няма да звучи пренебрежително и негативно, а ще тежи с авторитета, който мисля, че ще бъде реабилитиран.
Всъщност целият живот е едно училище и всеки от нас учи своите уроци. Има слаби и силни ученици, мързеливи и педантични, но учителят е непоклатим и много взискателен.
Навярно ще се преситим от технологии и иновации, които ни асоциализират и обезличават и гонени от носталгията ще възкресим като феникс от пепелта добрият учител от онова време, който няма да има възраст, а ще бъде просто учител. Младите ще надграждат опита на старите. Аз съм на 52 и не мога да определя какъв учител съм. Но мога
да определя работата си като благословия.
Обичам я. Преоткривам се чрез децата, с които работя. Светът на литературата ме зарежда и винаги се чувствам като откривател, подобно на Фауст, който търси смисъла. Много често съм Дон Кихот, който се бори с вятърни мелници, но не спира да вярва безрезервно.
Бъдещето ще преоткрие професията, защото стойностните неща надживяват времето и нямат възраст. На колко години е щастието, което непрестанно търсим, любовта, към която се стремим? Живото общуване не може да бъде заменено от електронно, защото няма да издържи проверката на времето. Ще предпочитаме истинска целувка, а не онлайн. Образованието според моя директор е бутикова услуга. Разбира се. В Библията четем, че мнозина са призвани, но малцина са избрани. Исус е най-великият учител и остава такъв вече хилядолетия. Още един показател, че стойностните неща нямат възраст. Учителят се изгражда, създава се, формира се и не е готов продукт. Ако е добър, ще намери начин да предаде знанията си. Има поговорка, че
това, което търсиш, търси теб.
Щастлива съм, че намерих призванието си. Бъдещето е като бариера, която ще бъде вдигната само за най-добрите – за тези учители, които са готови да изгорят като свещ, за да светят на другите. Тези, които влизат в час, за да оставят частица от себе си. Светът е огледало, в което се оглеждаме и затова учителят се учи от учениците си и обменът на енергия е кръгов. Ботев твърди, че “Учителят трябва да бъде търпелив като вол и добър като агне“ и това „изискване“ ще бъде необходимо за тези, които ще пренесат факела на познанието в бъдещето. Бих допълнила, че трябва да бъде психолог, изповедник, педагог и най-вече да обича тези, пред които застава, защото те не са само поредни номера в дневника, а личности със свои радости и неволи. Без любов не може. Децата усещат, тяхната сетивност е поразителна.
Мисля, че есето ми преля в похвално слово за професията. Може би някои ще намерят клишета, но в простите неща се крие най-голям смисъл. По ирония на съдбата това, което търсим е най-близо до нас. Учителят ще го има, независимо, че се съревновава с интернет, че се опитва да бъде по – интересен от новия таблет или телефон.
Аз съм учител по български език и литература. Годината е 2020. Стоя пред бялата дъска и пиша с маркер заглавието на урока “Електронно писмо“. На катедрата имам лаптоп, защото там е електронният ми дневник. Вдясно от мен има мултимедия. Всички сме с шлемове и маски, дегизирани като за театрална пиеса. За момент отклонявам вниманието си и се замислям какви ли ще бъдат учителите след 30 години? Зная, че няма да видя себе си сред тях. Времето ще произнесе присъдата си. Въпрос на въображение е как ще изглеждат класните стаи, учениците, учителите. Оптимист съм, „не се гаси туй , що не гасне“. Приключвам с финалната реплика на Хамлет „Останалото е мълчание“!
Аз съм учител и годината няма значение!
Анета Божилова е старши учител по български език и литература в Профилирана гимназия „Васил Левски“ в град Ямбол. Есето й спечели педагогическия конкурс „Новатори в образованието“.
0 Коментара