Известяването на явлението с месечния цъфтеж на розите крие опасността да е съобщение на пошлостта, приносителят на лошата новина си остава приносител на лошата новина. Съученикът от десети клас Илко маркираше с висок глас: Тая седмица Мара цъфна. Следващата: И Росица цъфна.

Мизерникът посяваше гадост. Уви, подобни огласявания обясняват защо стотици тъпанари не понасят жените си поне седмица в месеца, защо не могат да преодолеят мизерното си отношение към цикъла. Защото запознанството с явлението не е било съзряло, отсичат психолозите.

О’кей. Ала кой, кой да ни каже, за да не ни изпревари простотията на Илко, и Мара и Росица да не си сменят училището?

rose-411762_640

Майките по принцип не захващат темата със синовете си. На кого се надяват синовете им да получат първата новина?

На приятелите? Кои приятели?

На връстниците? Кои връстници?

Психолозите знаят, че

мъглата може да стъписа момчето,

да му издигне две бариери – едната към обекта, другата към или в него самия, което несъмнено смущава Аз-а. Той, Аз-ът, е в изпитание, защото е в догадки.

Психопатолозите знаят: хиляди момчета по света изживяват това незнание като тегоба – липсата на информация усилва личното съмнение: не знам, следователно се боя. Боя се = страдам.

Да, де, ама къде са психолозите в училище?

Класната се прави на непосветена – и тя не подхваща темата.

Кой учител я подхваща?

Кой обяснява защо поне две съученички седят на пейката и не вземат участие в гимнастическите упражнения.

Кой, кой да ти каже?

Е, след време зрелият мъж, ако е достатъчно любопитен, ще надникне в детайлите на вековната природна конструкция, в нейната историография – от племенните практики до религиозните догми. В Австралия аборигенките ползват вместо превръзки специални листа, Инквизицията е въздигала цикъла в допълнителен аргумент, египетските принцеси са обменяли кремове и не са се бояли от явлението така, както не са се бояли от смъртта. Имало е жреци на кървавата спирала. Днес швейцарски фирми произвеждат такива „гъби“, с които дамите могат да се любят без риска да обозначат чаршафите. Към историята ще се присламчи медицината, тя ще обясни анатомичните устройства.

Не е ясно кой господ или кой пратеник на полисемията е замислил сложността на месечното очищение, защо толкова неудобства е въвел в цикъла, ала какво да съдим Отеца: продуктът му вече хилядолетия е част от възпроизвеждането на света.

О’кей. Ама кой да ми каже? Кога?

Днес знам: По отношението на мъжа към цикъла можем да правим изводи за мъжа. Колкото и да не му се нрави, съзнавайки или не,

мъжът участва в цикъла: наблюдава, състрадава,

споделя обстоятелства, най-важното от които е, че трябва да командирова за седмица нагона си. Повечето мъже се опитват да разбират нейната болка, малките й ожесточения, да й помогнат. Търпимите понасят нейните гласно-негласни клетви: Защо и мъжете са лишени от това изпитание, с какво Отецът осмисля, обяснява, оправдава различността?!

Културата на мъжа към розата се кодира от социалните слоеве, от аурата на времето, от моралните практики на цивилизациите. От свободата на съотношенията. Навън – в обществото, или навътре – в рода, в семейството.

Арабската жена е в повече табута. Означава ли това, че европейката, обградена с повече свобода, понася по-леко месечното си предопределение?

В Бомбай бедните жени демонстрират, че са в мензис, без притеснение – кръвта тече по краката им. Те са от онези хиляди и хиляди, които се раждат на улицата и умират на улицата. Нямат паспорти, имат само по един картон за спане. И по един мензис. Явлението не е социализирано, не преминава в догма. В някаква степен бомбайката е в по-удобна позиция от арабката или европейката. Не съблюдава норма, не купува атрибути.

Освобождаването от табута облекчава изживяването на цикъла. Светът глобализира отношението си към месечната роза – освобождава я от религиозни практики, ритуализира явлението като физиологично, а не като демонично.

Психолозите ще ни откриват още пластове, макар и те да се боят да посвещават целия си научен интерес в цикъла и неговата природа, тоест в нас, неизбежните участници.

О’кей, да си правят откритията. Но и сега ги питам: Къде бяхте, господа, когато съзрявахме? Когато отворкото Илко ни четеше ежеседмичните комюникета от кървавия фронт?

rose-266611_640

И така: кой ме въведе?

Сестра ми!

Бе достатъчно щракната, за да ме щракне по въпроса. Няколко изречения като предистория и накрая: Естествена работа, брат ми.

Като един Илко, ама от отбора на добрите, отнесох естествената работа на аверите. Двайсетината от бандата просто не можаха да възприемат урока. Какво е това, бе? Айде стига! Как така става? И като дойде, кво?

Думите не успяха да въведат познанието. Урокът трябваше да бъде онагледен. Увих във вестник една превръзка, тогава от лигнин,

и разтворих лекцията пред смаяните им зъркели.

Те останаха попарени и озарени, бяха навлезли в тайнството, което ги осени със знание. Най-после! Те видяха кървавия мак на лигнина, но и кръвта на неизбежното предопределение. Особен урок по анатомия? По-скоро урок по философия.

Един от бандата: Щом има кръв, значи има рана. Щом има рана, значи боли!

Вече възприемахме момичетата по друг начин, като хора с болки.

Не се чудехме защо седят на пейката във физкултурния салон, докато ние бъхтим на успоредката.

От този урок нататък изпитвахме допълнително уважение, като към едни малки мадони, които притежават нещо повече от нас, които понасят нещо повече от нас – понасят природата си, в която бяхме вече и ние. Знаехме!

Научихме се да обичаме по-пълно, по-нюансирано. Когато ни отказваха, състрадавахме. Най-малко разбирахме ситуацията, не виняхме собствената си непохватност, знаехме, че в отказа няма оценка, има причина.

Отношението на мъжа към месечните рози е отношение на мъжа към себе си. Или тайнството те осмисля като съучастник, или те прави егоцентрик, който няма достойнството да командирова нагона си.

Затова не се изненадвайте, ако в отказа на една жена няма причина. В отказа на една жена винаги може да се подозира малокръвие на чувствата. Да не съзнаваш това, да се лишиш от рецептори за откриване на емоционално заболяване, значи си много сам, брат ми. Значи си срещу собствената си природа. Живееш с непознати – тя и ти. Мензисът никога не е повод за запознанство, така както чатването с непознати винаги крие риска да попаднеш на себе си.

На оня с комюникетата му счупихме зъбите. Просто му показахме онова парче лигнин. Покосихме го, сестро!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара