Животът като враг

Имам една сюрия „приятелки“, които предпочитат сами да се наричат така, не че аз харесвам това определение точно за тях. Та те се отличават с неизчерпаемото си нещастие, което умират да изсипват върху клетата ми глава денонощно на ог­ромни порции. Те са перманентно в някаква депресия, криза на средната (млада или трета) възраст, изоставени, обидени, унизени от някого. Вариациите са много – всич­ки са шампионки при изнамирането на мъчения, които си въобразяват, че ги спохождат. Ще рече човек, като ги слуша, че с раждането си са попаднали в ада. А иначе

не живеят никак лошо.

Нито една от тях не е гладна, боса или бездомна. Всички са с добро образование, що-годе прилична работа, имат семейство или нямат, но това също не е лошо. Зависи от гледната точка. Нито една от тях не страда от неизле­чима болест, всички изглеждат добре, когато се наконтят. Въобще – 99% от жени­те на Африка вероятно биха дали по една ръка, за да бъдат на тяхно място.

Но на моите „приятелки“ хич не им пука, че всъщност принадлежат към богоизбра­ната част от човечеството. Те не мислят така. За тях няма нищо по-лесно от то­ва да измислят повод за вечното си недоволство. Като се започне от счупване на маникюриран нокът (което според тази порода жени е причина за поне двуседмичен траур) и се стигне до липсата на 5000 лева подръка за нова пластична операция (това в някои среди се смята за световна неправда).

Редовно се практикува депресия,

породена от несподелена любов, липса на предложе­ние за женитба, липсващ точен номер на най-модните обувки за сезона, излязла сочна пъпка на носа или наддаване с 2 килограма. След подобна случка признаците обикновено са: мигрена, загуба на съня, неотложна нужда от шопинг терапия и, разбира се, висване на телефона, за да ми разказват до среднощ какво ги е сполетяло, без да ги е грижа дали това много ме интересува. Отдавна се каня да ги събера на едно място и да им разясня, че аз

не съм дипломиран психотерапевт,

че търпението ми е на при­вършване и че на всичко отгоре си имам достатъчно собст­вени грижи, за да ме натоварват с техните. Разбира се, скоро няма да го направя и затова те ще продължават да ме тормо­зят под предлог, че ми доверяват най-съкровените си тайни, защото сме били най-добри приятелки. Но темата за безгра­ничната ми мекушавост ще я оставим за друг път.

Мен ста­рите хора ме учат на щастие. Забелязала съм, че колкото по­вече човек напредва към смъртта, толкова повече му се услажда животът. Явно става дума за старата сентенция, че

заобичваш нещо, когато усещаш, че го губиш.

Щом денонощието започне да ти се струва късо, а рождените дни – прекалено начесто, значи ти остава малко време и трябва да превключиш на други обороти. Най-истинският начин в такъв случай да бъ­деш пълноценен е да се радваш на това, което светът ти предлага, а не да се чумериш. Кой въобще харесва намусените хора? Аз лично не си падам по нацупени физиономии, въпреки че за зла беда съм заобиколена от такива. Нека прескочим банал­ностите, че усмивката физически разкрасява. Това вероятно е така, но пък някой ще каже, че бръчките от смях са си точно толкова бръчки, колкото онези от плач. За психическия ви тонус обаче няма нищо по-важно от ведрия поглед на живота. Ако сте настроени да мислите положително, вероятността да ви се случват повече хубави неща е по-голяма. И тъй като егоцентризмът ни е заложен, важно е да се знае, че

щастливите хора имат повече приятели,

щастливите жени – повече ухажори, а щастливите мъже вероятно печелят повече. (Не съм правела изследване, но звучи логично, нали?) Сто на сто само тези, които се чувстват щастливи, са способни на добър секс и са в състояние да направят от половин бутилка вино и две свещи романтична вечер. За тях чашата е наполовина пълна.

Обратно, ако възприемаш живота като непрекъсната бит­ка, ако смяташ Господ за зъл отмъстител, ако си подозрител­на и стресирана, ще загубиш първо чувството си за хумор, пос­ле хората, които истински те обичат, ще побелееш рано и когато си отидеш от този свят, той сигурно ще въздъхне облек­чен. Май американците са най-жестоки в подбора, който пра­вят по признак „щастие“. Там само преуспелите, т.е. доволните оцеляват. Другите – кучета ги яли. Не е справедливо, но пък всеки втори българин иска да отиде точно там. Къде­то ще му се наложи да прелива от щастие, докато нагъва хам­бургери и се смее насила на тъпите телевизионни комедии. На­сила, насила, ама накрая започва да му идва отвътре. Трябва да се приспособяваш. Там непрекъснато издигат някакви звучащи тъпо според собствения ни цинизъм лозунги като: „Можеш да го направиш!“, „Ще се справиш!“, „Гордей се!“ и прочее. Блудка­во, ама помага.

Вие можете да започнете от по-семпли упражнения. Например да си кажете, че всичко можеше да е по-лошо. Можеше например да се родите мъж! Шегичка. Опитайте да се харесате. Почувствайте, че е лято. Не мислете за нищо дру­го, когато се целувате, освен за настръхването на косъмчета­та ви. Останалото е суета.